— Правилно предполагаш — отвърнах.
— Аз се прибирам в Шривпорт тогава. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.
— Добре — казах аз, този път малко по-любезно. — Благодаря за предложената помощ.
— Помощ? Аз ти предложих да живееш с мен!
— Тогава ти благодаря, че ми предложи да живея с теб. — Може и да не съм била съвсем искрена, но възпитаният човек е длъжен да благодари. Тогава в главата ми прозвуча гласът на баба ми, за да ми каже, че се държа като седемгодишна цупла. Насилих се да се обърна с лице към него.
— Оценявам твоята… симпатия — казах аз и го погледнах право в очите. Имаше слънчев загар въпреки зимата. След няколко седмици мургавата му кожа щеше да стане още по-тъмна. — Наистина оценявам… — започнах аз, но гласът ми изтъня в търсене на подходящите думи. Оценявах желанието му да започне нормална връзка с мен; оценявах факта, че ме смяташе за пълноценен човек, подходящ за негов партньор и съюзник (за разлика от повечето мъже, които ме мислеха за луда). Ала не му го казах.
— Но не я искаш. — Зелените очи ме гледаха, без да трепнат.
— Не казвам това. — Поех дълбоко въздух. — Искам да кажа, че моментът не с подходящ за връзка. — Макар че нямам нищо против да те замъкна в спалнята си, мислено добавих аз.
Само че аз нямах никакво намерение да се подчинявам на мимолетни желания, още по-малко с мъж като Алсид. Новата Суки, възродената Суки не биваше да прави една и съща грешка два пъти. (Ако съм имала двама мъже и съм се възродила два пъти, това превръща ли ме отново в девственица?) Алсид ме прегърна силно, целуна ме по бузата и си тръгна, докато аз все още търсех отговор на въпроса си. Малко след това Тери приключи работата си за деня. Свалих гащеризона и облякох дрехите си за работа. Навън започваше да се застудява, затова облякох якето, което открих в гардероба на Джейсън. Миришеше ми на него.
На път към работа се отбих у Тара, за да върна костюма й. Колата й я нямаше. Отключих вратата и отидох направо в спалнята. Къщата изглеждаше добре затъмнена, а и навън вече беше почти тъмно, внезапно ме връхлетя тревожно предчувствие. Изобщо не биваше да влизам. Затворих вратата на гардероба и плъзнах поглед из стаята. В рамката на вратата съзрях очертанията на слаба фигура. Изхълцах от уплаха, съвсем неволно. Да покажеш на вампир, че се страхуваш от него, е същото като да развееш червен флаг пред бик.
Лицето на Мики не се виждаше в тъмното и нямаше как да разбера дали е усетил.
— Откъде изкопахте новия барман в „Мерлот“? — попита той.
Абсолютно изненадващ въпрос.
— Когато простреляха Сам, трябваше спешно да намерим негов заместник зад бара. Взехме го временно от Шривпорт — казах. — От вампирския бар.
— Отдавна ли работеше там?
— Не — отвърнах изненадано аз. Коленете ми вече трепереха от страх. — Съвсем отскоро.
Мики кимна, сякаш потвърждаваше някакво свое подозрение.
— Разкарай се оттук — спокойно изрече той. — Влияеш зле на Тара. Тя има нужда единствено от мен и така ще бъде, докато ми писне от нея. Не искам да те виждам повече.
За да изляза от спалнята, трябваше да мина през вратата, а той стоеше точно на прага. Не посмях да си отворя устата. Тръгнах към него с всичката увереност, която успях да изстискам от себе си. Питах се дали ще помръдне, докато минавам край него. Взех разстоянието от леглото до тоалетната масичка за три часа, или поне така ми се стори. Не забавих крачка и вампирът просто отстъпи встрани от вратата. Не откъсвах поглед от лицето му и най-вече от стърчащите му резци. Побиха ме тръпки при вида им. Горкичката Тара. Как се бе озовала в тази ситуация?
Мики усети отвращението ми и се усмихна.
Складирах проблема „Тара“ в отдалечено кътче на съзнанието си, за да му обърна внимание по-късно. Може би щях да измисля начин да й помогна, но след като тя самата не искаше да се откъсне от това ужасно същество, едва ли щях да успея.
Паркирах в задния двор на „Мерлот“ и заварих Суити де Арт да пуши цигара до входа. Изглеждаше много добре въпреки омазаната си в лекета бяла престилка. Мощната лампа над вратата осветяваше всяка пора на кожата й и разкриваше, че Суити е малко по-възрастна, отколкото предполагах. Но като за човек, който готви по цял ден, тя все пак изглеждаше чудесно. Всъщност без престилката и миризмата на готварско олио Суити спокойно можеше да се нарече сексапилна. Тя определено се държеше като човек, който е свикнал да бъде забелязван.