При нас в „Мерлот“ готвачите се сменяха толкова често, че аз не полагах никакви усилия да я опозная. Знаех, че рано или късно (но най-вероятно рано) и тя ще се изпари.
Суити вдигна ръка за поздрав; съдейки по изражението на лицето й, явно искаше да говори с мен, затова се спрях до нея.
— Съжалявам за къщата ти — каза. Очите й блестяха на изкуствената светлина. Стояхме точно до контейнера за боклук, но Суити се държеше така, все едно се намираше на плаж в Акапулко.
— Благодаря — отвърнах. Просто не ми се говореше на тази тема. — Ти как си?
— Добре, благодаря. — Тя махна към паркинга с ръката, в която държеше цигарата. — Наслаждавам се на гледката. Ей, имаш нещо на якето си. — Тя се наведе напред, доста по-близо, отколкото ми се искаше, и изтупа нещо от рамото ми. После подуши въздуха. Може би миризмата на пушек продължаваше да ме преследва, въпреки усилията ми да се отърва от нея.
— Трябва да тръгвам. Чака ме работа — казах.
— Да, и аз трябва да влизам. Тази вечер е доста напечено. — Но Суити не помръдна от мястото си. — Сам е луд по теб, Суки.
— Работя за него от доста време.
— Не, нямах предвид служебните ви взаимоотношения.
— О, Суити, едва ли — не успях да измисля по-любезен начин за прекратяване на разговор, който навлизаше твърде дълбоко в личното ми пространство.
— Ти си била с него по време на инцидента, нали?
— Да, тъкмо се разделяхме на паркинга след работа. Той тръгваше към караваната си, а аз към колата си. — Исках да уточня, че сме тръгвали в различни посоки.
— Ти нищо ли не успя да видиш? — Суити се облегна на стената, отметна глава назад и затвори очи, все едно се приличаше на слънце.
— Не, за жалост. Много бих искала полицията да залови извършителя, който и да е той.
— Хрумвало ли ти е, че жертвите може и да не са случайни?
— Не — излъгах аз, без да ми мигне окото. — Хедър, Сам и Калвин нямат нищо общо помежду си.
Суити отвори едно око и го присви насреща ми.
— Ако това беше сюжет от криминален роман, те щяха да знаят една и съща тайна или щяха да са свидетели на един и същи нещастен случаи, или нещо подобно. Или пък полицията щеше да открие, че са използвали едно и също ателие за химическо чистене. — Суити тръсна пепелта от цигарата си.
Успокоих се малко.
— Разбирам какво имаш предвид — казах. — Но според мен в реалния живот нещата не са толкова предсказуеми, колкото в криминалните романи. Мисля, че жертвите са избирани на случаен принцип.
Суити сви рамене.
— Може и да си права. — Едва тогава забелязах, че от джоба на престилката й се подаваше детективски роман от Тами Хоуг. Тя почука по книгата с изгризалия си нокът. — Измислиците са трънката на живота. Истината с толкова скучна.
— Не и в моя свят, Суити — отвърнах.
11.
Същата нощ Бил се появи в „Мерлот“ с жена. Може би си отмъщаваше за целувката ми със Сам, а може и да си въобразявах. Та това негово евентуално отмъщение се появи в бара под формата на жена от Кларис. Познавах я по физиономия, сравнително редовна клиентка — слабичка брюнетка с коса до раменете. Даниел веднага ме уведоми, че се казва Села Пъмфри и е собственичка на агенция за недвижими имоти, приключила предишната финансова година с печалба от един милион долара.
Веднага я намразих до дъното на душата си.
Разтеглих устни в ослепителна (като хилядаватова крушка) усмивка и чевръсто сервирах поръчката им — бутилка затоплена „Истинска кръв“ за Бил и леденостуден „Скрудрайвър“ за дамата му. Не се изплюх в коктейла й, това е под нивото ми. Пък и в „Мерлот“ няма къде да се усамотиш, за да извършиш подобна низост — барът беше претъпкан, а Чарлз не ме изпускаше от поглед.
Тази вечер пиратът изглеждаше великолепно. Носеше бяла риза с бухнали ръкави, тъмносини джинси „Докърс“ и ярък шал за колорит, напъхан в гайките на колана. Превръзката за око си пасваше по цвят с джинсите, а в центъра й се мъдреше бродирана златна звезда. Жителите на Бон Томпс за пръв път се сблъскваха с подобна екзотика.
Сам ме привика до малката си масичка в ъгъла. Болният му крак лежеше върху седалката на отсрещния стол.
— Добре ли си, Суки? — измърмори той, обърнат с гръб към тълпата, така че никой да не чете по устните му.
— Разбира се. Сам! — изненадах се аз. — Защо да не съм? — В този момент го мразех, че ме целуна, а себе си два пъти повече, че му отвърнах.