По план имах десет минути за бавене в библиотеката. Аз приключих за осем. Малко преди пет паркингът на библиотеката беше почти празен, тъй като хората пазаруваха в „Уолмарт“ или вече приготвяха вечеря по домовете си.
Смрачаваше се. Не мислех за нищо конкретно и може би точно това ми спаси живота. Внезапно почувствах напрежение, пулсиращо от чужд мозък, и инстинктивно приклекнах. Усетих остро убождане по рамото, последвано от заслепяваща болка. На ръкава ми се появи кърваво петно. Разнесе се оглушителен шум. Всичко стана толкова бързо, че дори след време, колкото и да се опитвах, не успях да определя с точност последователността на събитията.
Някъде зад мен се разнесе писък, после още един. Нямах представа как съм се озовала на колене до колата си. Кървавото петно по бялата ми тениска ставаше все по-голямо.
Колкото и да е странно, първата ми мисъл беше: Слава богу, че не облякох новото си палто.
Оказа се, че писъците са излизали от гърлото на Порша Белфльор. Захвърлила цялото си обичайно хладнокръвие, Порша прекоси тичешком паркинга и приклекна до мен. Очите й се стрелкаха в различни посоки в опит да открие евентуален източник на опасност.
— Не мърдай — нареди тя, сякаш аз й предлагах да участваме в маратон. Продължавах да стоя на колене, макар че се изкушавах да полегна на една страна. По рамото ми се стичаше струйка кръв.
— Някой те простреля, Суки. О, божичко… мили боже!
— Вземи книгите — помолих я аз. — Не искам да ги цапам с кръв. Сигурно ще ме накарат да ги платя.
Порша не ми обърна никакво внимание. Говореше по мобилния си телефон. Защо хората решаваха да говорят по телефоните си в най-неподходящите моменти? В библиотеката, за бога, или пък в кабинета на очния си лекар. Дрън-дрън-дрън. Сякаш водеха толкова важен разговор, че не можеше да почака. Оставих книгите на земята до себе си.
Внезапно осъзнах, че вече не съм на колене, а седя облегната на колата си. Имах чувството, че някой реже парченца от живота ми, защото в следващия миг се озовах легнала на паважа, насред паркинга, вперила поглед в огромно петно от автомобилно масло. Хората трябваше да се грижат по-добре за колите си…
Потънах в мрак.
— Събуди се — каза някой. Вече не лежах на паркинга, а в легло. Реших, че къщата ми отново гори, а Клодин се опитва да ме измъкне. Не мога да разбера защо хората непрекъснато искат да ме изритат от леглото ми. Макар че гласът не принадлежеше на Клодин, а по-скоро на…
— Джейсън? — Опитах се да повдигна натежалите си клепачи и успях да разпозная брат си. Намирах се в слабо осветена синя стая и ме болеше толкова много, че ми се плачеше.
— Простреляна си — каза той. — Някой те е прострелял, докато съм те чакал в „Мерлот“.
— Звучиш… щастлив — едва промълвих аз през натежалите си устни. Ясно, намирах се в болница.
— Ясно е, че не съм го направил аз! Имам свидетели! Хойт беше с мен в пикапа на път от работа до „Мерлот“, защото неговата кола е в сервиз. Имам алиби!
— Направо страхотно. В такъв случай и аз се радвам, че съм простреляна. Важното е ти да си добре. — Положих огромно усилие да кажа всичко това и много се зарадвах, че Джейсън е схванал сарказма ми.
— Ей, недей така, съжалявам за станалото. Слава богу, че си се отървала леко.
— Наистина ли?
— Забравих да ти кажа. Куршумът е одраскал рамото ти. Ще те боли известно време. Ако не можеш да търпиш, натискай този бутон. Ще ти дадат обезболяващо. Яко, а? Анди чака отвън.
Замислих се и след секунда-две проумях, че Анди Белфльор изпълнява служебните си задължения.
— Добре — казах. — Нека влезе. — Протегнах внимателно пръста си и натиснах бутона.
После мигнах. Оказа се дълго мигване, защото, когато отворих очи, на мястото на Джейсън вече стоеше Анди Белфльор с молив и бележник в ръка. Имаше нещо, което трябваше да му кажа, само дето не помнех какво. Накрая се сетих.
— Предай на Порша, че съм й много благодарна — казах.
— Непременно — сериозно отвърна той. — Тя още не може да дойде на себе си. За пръв път става свидетел на насилие. Била сигурна, че ще умреш в ръцете й.