— Пусни я! — изревах аз към Мики в опит да спечеля няколко секунди. Зачудих се дали съседите ми спяха. Искрено се надявах, че на никого няма да му хрумне да се притече на помощ. Страхувах се дори за полицията; вампирът не би пощадил и тях. В големите градове имаше полицейски звена от кръвопийци, които се занимаваха с буйстващи вампири. Но не и в Бон Томпс.
— Ще я пусна, когато ме поканиш да вляза — извика Мики. Изглеждаше като истински демон под проливния дъжд. — Как е твоето кротко домашно вампирче?
— Все още е в безсъзнание — излъгах аз. — Раната му е сериозна. — Не ми костваше никакво усилие да говоря с треперещ глас, все едно съм на косъм да се разплача. — Виждам черепа му — изписках аз. Ерик продължаваше да лочи лакомо кръвта ми като гладно бебе сукалче. Раната му зарастваше буквално пред очите ми. Не за пръв път виждах светкавично вампирско изцеление, но гледката не спираше да ме изумява. — Дори очите си не отваря — допълних аз съкрушено и точно в този момент сините вампирски очи се облещиха срещу мен. Не знаех дали е готов за битка, но нямах сили да гледам как Тара издъхва.
— Не още — прошепна Ерик, но аз вече бях казала на Мики да влиза.
— Олеле — изписках. В същия миг Мики ловко се плъзна през прозореца като същинско влечуго без кости. С един удар разчисти стърчащите стъкла, без никакъв страх от порязване. След себе си влачеше Тара — за ръката, а не за врата, слава богу. После я просна на пода. Дъждът се лееше върху нея през зейналия прозорец. Нямах представа дали е в съзнание. Лежеше на пода с окървавено лице и затворени очи, а синините й започваха да тъмнеят. Изправих се с треперещи от кръвозагубата колене, но държах китката си скрита зад облегалката на креслото. Усетих Ерик да я ближе, но зарастването щеше да отнеме поне няколко минути.
— Какво искаш? — попитах Мики. Сякаш не знаех.
— Главата ти, кучко — просъска той. Тясното му лице бе разкривено от омраза, а резците му застрашително стърчаха навън: бели и остри, проблясващи на светлината от лампата. — На колене пред по-висшата раса! — И преди да успея да реагирам, преди да мигна дори, вампирът ме зашлеви с опакото на ръката си, аз се блъснах в дивана и се свлякох на пода. Останах без въздух. Не можех нито да помръдна, нито да дишам в продължение на една безкрайно дълга минута. Междувременно Мики скочи отгоре ми и недвусмислено посегна към ципа на панталона си.
— За нищо друго не ставаш! — Изписаното по лицето му презрение го загрозяваше още повече. Опита се да проникне и в мозъка ми със силата на мисълта си, за да ме уплаши, но точно тогава дробовете ми се изпълниха с въздух и аз започнах да идвам на себе си. Изпитах огромно облекчение въпреки обстоятелствата. Заедно с въздуха дойде и гневът, като допълнителна доза кислород. Мъжете тирани винаги вадят тази карта от ръкава си, или по-точно от крачола си. До гуша ми беше дошло да ме плашат с мъжките си прелести.
— Не! — креснах аз. — Не! — Внезапно се сетих какво трябва да сторя и страхът мигновено ме напусна. — Анулирам поканата ти! — извиках аз и ролите ни се размениха. Мики скочи на крака и започна да се изтегля назад с разкопчани панталони — комична гледка. Преди да прескочи перваза, настъпи горката Тара и дори се опита да я повлече със себе си, но аз ловко я улових за краката. Вълшебната сила го дърпаше твърде силно, а и ръцете на Тара бяха твърде хлъзгави от дъжда. Секунда по-късно стоеше отвън до прозореца и бълваше проклятия. После погледна на изток, сякаш някой го викаше, и изчезна в мрака.
Ерик се изправи на крака и стреснато се огледа.
— Учудваща съобразителност като за човек — деликатно отбеляза той и наруши напрегнатото мълчание. — Как си, Суки? — Той протегна ръка и ми помогна да се изправя. — Аз се чувствам доста по-добре. Пих от кръвта ти, без да се налага да те увещавам, а дори не се наложи да се бия с Мики. Ти свърши всичко сама.
— Ти беше извън строя — припомних му аз. Чувствах се отпаднала, но доволна от развръзката. Оставаше да извикам линейка за Тара.
— Остави на мен — каза Ерик и набра последния номер от изходящите си обаждания.
— Саломе — каза, — радвам се, че вдигна. Той се опитва да избяга…
От другия край на слушалката се разнесе радостен смях. Побиха ме тръпки. Не изпитвах и грам жалост към Мики, но нямах желание да ставам свидетел на наказанието му.
— Саломе ще го хване, така ли? — попитах.