Ерик кимна — щастливо усмихнат — и прибра телефона в джоба си.
— Саломе може да му причини болка, каквато дори аз не мога да си представя — каза той. — А моята фантазия е необятна!
— Толкова ли е… ъм… изобретателна?
— Той е неин. Тя е негова създателка и господарка. Може да прави с него каквото си пожелае. Той не може да й се противопоставя безнаказано. Длъжен е да отиде при нея, когато го призовава, а в момента тя прави точно това.
— Но не по телефона, нали? — предположих аз.
В погледа му проблесна искра.
— Не, няма да й е нужен телефон. Той се опитва да избяга, но в крайна сметка ще отиде при нея. Колкото по-дълго се бави, толкова по-сурово ще е наказанието му. Така и трябва да бъде — уточни той за всеки случай.
— Пам е твоя, нали така? — попитах аз и коленичих до Тара, за да проверя пулса й. Кожата на врата й беше студена. Изобщо не исках да я поглеждам.
— Да — отвърна Ерик. — Свободна е да ходи, където поиска, но ако имам нужда от нея и я уведомя за това, веднага се връща.
Заляха ме противоречиви чувства, но в крайна сметка това изобщо не ми влизаше в работата.
Тара пое въздух и изстена.
— Събуди се, момиче — казах. — Тара! Сега ще извикам линейка.
— Не — уплашено каза тя. — Не! — Най-популярната дума тази нощ.
— Но ти си лошо ранена.
— Не мога да отида в болница. Всички ще разберат.
— Когато не се появиш на работа няколко седмици, всички ще разберат, че някой те е пребил жестоко, глупачка такава.
— Можеш да пийнеш малко от кръвта ми — предложи Ерик. Гледаше Тара без каквато и да било видима емоция.
— Не — прошепна тя. — По-скоро бих умряла.
— Натам отиват нещата — отвърнах аз и тревожно я огледах. — Чакай малко, ти би трябвало да си пила кръв от Франклин или Мики. — Имах предвид вампирския навик да разменят кръв с партньора по време на секс.
— Не съм, разбира се — шокира се тя. После се засрами и извърна поглед встрани. — Е, може и да съм глътнала някоя капка.
— Тогава трябва да отидеш в болница. — Тревожех се, че Тара може да има вътрешни разкъсвания. — Не искам да мърдаш, страх ме е — запротестирах аз, когато тя се опита да се надигне. Господин Суперсила не предложи помощ, макар че можеше да я повдигне с една ръка.
В крайна сметка Тара успя да се облегне на стената под прозореца. Леденият вятър нахлуваше през зейналата дупка и люлееше завесите. Вече не валеше. По пода, насред локвите кървава вода, се въргаляха натрошени стъкла, а някои от тях бяха забити в дрехите и кожата на Тара.
— Тара, чуй ме — каза Ерик. Тя вдигна поглед към него и примижа от силната флуоресцентна светлина. Жива да я оплачеш, милата, но коравото вампирско сърце изобщо не се трогна. — Твоята алчност и егоизмът ти поставиха моята… моята приятелка Суки в опасност. Ти също твърдиш, че си й приятелка, но не се държиш като такава.
А кой ми услужи с костюм, когато ми трябваше официален тоалет? Кой ми зае колата си, когато моята изгоря? Тара винаги бе насреща, когато се нуждаех от нея.
— Ерик, това не ти влиза в работата — отрязах го аз.
— Ти ми звънна и ме помоли за помощ. Значи ми влиза в работата. Обадих се на Саломе и я уведомих за поразиите на рожбата й. Сега тя ще го накаже подобаващо. Нали това искаше?
— Да — отвърнах аз; твърде враждебно, признавам.
— Тогава ми позволи да довърша мисълта си. — Той отново погледна към Тара. — Разбираш ли ме?
Тара кимна печално. Синините по лицето и шията й потъмняваха с всяка изминала минута.
— Ще донеса лед за врата ти — казах аз и изтичах към кухнята. Сърцето ми се късаше от мъка и не исках да слушам как Ерик й се кара.
Минута по късно се върнах с торбичка лед на бучки и с облекчение установих, че Ерик е довършил мисълта си. Тара предпазливо опипваше шията си.
Помогнах й да постави леда върху синините си, а Ерик отново извади телефона.
Място не можех да си намеря от тревога.
— Трябва ти лекар — казах.
— Не — отвърна тя.
Погледнах към Ерик, който тъкмо приключваше разговора си. Той бе експертът по телесни травми.
— Ще се оправи и без болница — лаконично отсече той. Тръпки ме побиха от безразличието му. Тъкмо когато реша, че познавам добре вампирите и се чувствам удобно покрай тях, те внезапно показват истинското си лице и аз отново си припомням, че сме от различни раси. Може би разликата се дължеше на това, че те са крили съществуването си векове наред — отнасяли са се с хората както им е угодно, вземали са каквото им е нужно, чувствали са се най-могъщите същества на земята нощем, а същевременно уязвими и абсолютно безпомощни денем.