— Ами ако й остане някакво увреждане… нещо, което лекарите биха могли да оправят, ако я заведем там навреме?
— Почти съм сигурен, че шията й е само натъртена. Има счупени ребра от побоя, плюс някой и друг разклатен зъб. Мики лесно можеше да й счупи челюстта и да й прекърши врата, нали се сещаш? Вероятно е искал тя да е в състояние да говори с нас и затова се е въздържал. Разчитал е на това, че ще изпаднеш в паника и ще го поканиш да влезе. Не е очаквал, че ще успееш да реагираш толкова хладнокръвно. Ако бях на негово място, първо щях да ти счупя челюстта или да те стисна за шията, за да не можеш да анулираш поканата.
Представих си го и пребледнях като платно.
— Може би това целеше, когато те удари с опакото на ръката си — продължи да нарежда Ерик.
Край! Не можех да слушам повече. Взех метла и лопатка и ги тикнах в ръцете му. Той ги погледна като древни артефакти, сякаш не проумяваше за какво биха могли да му послужат.
— Помети пода — инструктирах го аз и коленичих до Тара с влажна кърпа в ръка, за да почистя кръвта и мръсотията от лицето й. Нямах представа дали осъзнава какво си говорим, но очите й бяха отворени, а устните — стиснати, така че вероятно ни слушаше. А може би просто се мъчеше да овладее болката.
Ерик раздвижи непохватно метлата и направи опит да замете стъклата в лопатката, която стоеше в средата на стаята. Не успя, естествено, и сърдито се намръщи.
На този свят все пак имаше нещо, в което Ерик не го биваше.
— Можеш ли да се изправиш? — попитах Тара. Тя ме погледна и кимна едва-едва. Приклекнах до нея и хванах ръцете й. Бавно, превъзмогвайки болката, тя повдигна коленете си и с моя помощ се изправи на крака. Няколко парчета стъкло паднаха от нея и аз хвърлих поглед към Ерик в опит да му подскажа, че подът под прозореца се нуждае от почистване. Очевидно ме разбра, съдейки по свирепата му физиономия.
Опитах се да прегърна Тара през кръста, за да я заведа в спалнята ми, но ме проряза толкова силна болка в рамото, че ми се подкосиха краката. Ерик хвърли метлата, пое Тара от ръцете ми и с лекота я положи на дивана, вместо в стаята ми. Понечих да възроптая, но той ми затвори устата само с поглед. Отидох до кухнята, взех едно от моите обезболяващи хапчета и склоних Тара да го глътне. Лекарството сякаш я отпусна и тя затвори очи (а може би просто не искаше да гледа Ерик). Тялото й се отпусна, а дишането й постепенно стана равно и дълбоко.
Ерик ми връчи метлата с победоносна усмивка. Очевидно смяташе, че след като е вдигнал Тара, аз трябва да свърша неговата задача. Така и направих, макар и доста непохватно — пометох стъклата и ги изсипах в торба за боклук. Ерик се обърна към вратата. Не бях чула абсолютно нищо, но Ерик отвори вратата на Бил още преди той да е почукал. Явно последният му телефонен разговор е бил с него. Логично — Бил живееше в окръга на Ерик. Ерик имаше нужда от помощ, а Бил, като негов подчинен, се отзоваваше. Бившият ми любим мъкнеше огромно парче шперплат, чук и кутия гвоздеи.
— Влизай — казах аз и той прекрачи прага. Без да разменят и дума, двамата вампири заковаха шперплата към дограмата на прозореца. Чувствах се неловко, меко казано, макар че събитията от нощта значително притъпиха вродената ми деликатност. Мислех предимно за болката в раненото си рамо, за състоянието на Тара и за местонахождението на Мики. Освен това се тревожех за счупения прозорец на Сам и се питах дали съседите са чули врявата и дали са се разтревожили достатъчно, че да извикат полиция. В крайна сметка реших, че не са, защото полицията отдавна щеше да е пристигнала.
След като Бил и Ерик приключиха със запушването на прозореца, двамата се обърнаха към мен и започнаха да наблюдават как бърша кръвта от пода. Възцари се мълчание, което надвисна над трима ни като облак; и най-вече над моята третина от групичката. В болничната ми стая Бил прояви грижовност, която докосна сърцето ми. Ерик вече знаеше за интимната ни връзка и това ме поставяше в изключително деликатно положение. Намирах се в една стая с двама мъже, които прекрасно знаеха, че съм спала и с единия, и с другия.
Исках да изкопая дупка в земята, да легна в нея и да се заровя точно като герой от анимационен филм. Нямах сили да ги гледам в очите.
Можех да анулирам поканите им и да ги накарам да се оттеглят безмълвно, но те ми се бяха притекли на помощ и подобна грубост от моя страна би ги обидила, меко казано. Не че не съм го правила и не че не се изкушавах да го повторя, за да измия срама си, но просто не можех. Какво следваше оттук нататък?