Когато рано на другата сутрин чух звънеца на входната врата, проклех наум градския живот. Но се оказа, че не е някой съсед, който иска да му заема чаша брашно. На прага стоеше Алсид с пощенски илик в ръка.
Изпепелих го с поглед през сънените си клепачи и без да казвам и дума, се върнах в спалнята и се проснах обратно в леглото. Това обаче изобщо не смути Алсид и той нахълта след мен в стаята ми.
— Вече си не просто приятел на глутницата, а истински герой — каза той така, сякаш би трябвало да ме интересува. Обърнах му гръб и се завих презглава. — Доусън каза, че си му спасила живота.
— Радвам се, че Доусън е в състояние да говори — измърморих аз, затворих плътно очи и си пожелах Алсид да изчезне. — След като го простреляха по моя вина, значи не ми дължи нищичко.
По вибрациите усетих, че Алсид коленичи до леглото.
— Това го решаваме ние, а не ти — възрази той. — Поканена си на изборите за водач на глутницата.
— Моля? И какво трябва да правя?
— Просто ще наблюдаваш процедурата и ще поздравиш победителя, независимо кой е той.
За Алсид, естествено, в този момент нямаше нищо по-важно от предизборната надпревара. Вероятно не можеше да приеме, че моите приоритети биха могли да са подредени другояче. Съвсем скоро щях да затъна до шия в свръхестествени дългове.
Шривпортската глутница върколаци твърдяха, че са ми длъжници. Аз имах дълг към Калвин. Анди Белфльор беше длъжник на мен, Сам и Доусън за това, че разрешихме случая с неизвестния снайперист. Той пък, от своя страна, ми спаси живота, но аз разсеях подозренията му около Хали, така че това анулираше дълга ми към него.
Приживе Суити търсеше отмъщение.
С Ерик и Сам бяхме квит, поне според мен.
Аз имах миниатюрен дълг към Бил.
Алсид ми беше длъжник, мен ако питате, защото го придружих на погребението и покорно спазвах глупавите им върколашки правила по време на цялата церемония.
В моя свят — светът на човешките същества — имаше и връзки, и дългове, и последствия, и добри дела. Всичко това свързваше хората с обществото; а може би от това се състоеше самото общество. И аз се опитвах да играя своята роля в него по най-добрия възможен начин.
Участието ми в тайните кланове на свръхестествения свят правеше човешкия ми живот много по-сложен и труден.
И интересен.
Дори забавен… понякога.
Докато размишлявах, пропуснах голяма част от монолога на Алсид. Чух го само да казва обидено:
— Съжалявам, ако те отегчавам, Суки.
Обърнах се с лице към него. Зелените му очи преливаха от болка.
— Не ме отегчаваш. Просто има куп неща, за които да мисля. Остави поканата на нотното шкафче. Ще го обсъдим по-късно. — Зачудих се какво е редно да облече човек за върколашка предизборна надпревара. Представих си как господин Ерво-старши и дундестият търговец на мотоциклети се въргалят по земята и се налагат с юмруци.
Зелените очи на Алсид преливаха от изумление.
— Държиш се много странно, Суки. Преди те чувствах толкова близка, а сега се държим като непознати.
„Основателен“ — дума на деня от календара ми за миналата седмица.
— Основателно заключение — небрежно казах аз. — И аз се чувствах много добре с теб. После започнах да научавам разни подробности: за връзката ти с Деби, за политическите амбиции във вашия свръхестествен свят, за дълговете на някои от вас към вампирите.
— Няма идеални общества — заоправдава се Алсид. — А що се отнася до Деби, повече не искам да чувам името й. Никога.
— Така да бъде — отвърнах. И на мен ми се повдигаше от това име.
Алсид остави бежовия плик върху нощното шкафче, взе ръката ми, наведе се и тържествено я целуна. Церемониален жест, който най-вероятно имаше някакво значение, но Алсид се изпари още преди да съм го попитала.
— Заключи вратата след себе си — извиках. — На бравата има едно бутонче, просто го завърти. — Явно беше изпълнил молбата ми. Заспах и повече никой не ме обезпокои, докато не стана време да се приготвям за работа.
На входната врата открих бележка: „Помолих едно от момичетата да те замести. Почини си тази вечер. Сам“. Върнах се в къщата, свалих униформата си и навлякох чифт стари джинси. Неочаквано се сдобих с почивен ден и нямах никаква представа какво да правя с него.
После се сетих за обещанието си към Калвин и бодро се запътих към кухнята, за да го изпълня.