След час и половина мъчителен престой в непознатата кухня най-после потеглих към Хотшот, за да занеса на болния домашно приготвена храна — пилешки гърди с ориз в сладко-кисел сос и бисквити за десерт. Не се обадих предварително. Смятах да оставя храната и веднага да си тръгна. Но още щом влязох в селцето, забелязах няколко коли, паркирани пред спретнатата къща на Калвин. Дявол да го вземе, не исках да се забърквам още по-дълбоко в делата на местните обитатели. Новата същност на брат ми и ухажването на Калвин ми стигаха.
Угасих двигателя, взех кошницата с храната, стиснах зъби от внезапната болка в рамото и се запътих към вратата със свито сърце. Членовете на семейство Стакхаус винаги довършваха започнатото.
Отвори ми Кристъл. Лицето й грейна от радост и аз се засрамих.
— Толкова се радвам да те видя — каза тя и отстъпи встрани. — Заповядай.
Малката всекидневна гъмжеше от хора, между които забелязах и брат ми. Болшинството от тях бяха пуми, разбира се. Имаше и представител на шривпортските върколаци: самия Патрик Фърнан — претендент за трона и търговец на мотоциклети „Харли Дейвидсън“.
Кристъл ме представи на жената, която се държеше като домакиня. Мери-Елизабет Норис се движеше така, сякаш нямаше кости. Можех да се обзаложа, че Мери-Елизабет рядко напускаше Хотшот. Кристъл ме запозна с присъстващите и старателно ми обясни каква е връзката на Калвин с всеки един от тях. Не че запомних нещо, но ми направи впечатление, че обитателите на Хотшот (с малки изключения) са два типа: дребни, тъмнокоси и пъргави — като Кристъл; и по-светли, с по-едро телосложение и с красиви зелени или златистокафяви очи — като Калвин. Фамилните имена бяха предимно Норис или Харт.
Най-накрая стигнахме и до Патрик Фърнан.
— Ама аз те познавам — възкликна той. — Това тук е момичето на Алсид — каза той на висок глас, така че всички да го чуят. — Алсид е син на другия кандидат за водач на глутницата.
Настъпи дълго мълчание, което със сигурност можеше да се нарече „напрегнато“.
— Грешиш — обадих се аз със съвършено спокоен тон. — С Алсид сме просто приятели. — И го дарих с такава усмивка, че едва ли би пожелал да остане насаме с мен, където и да било.
— Объркал съм се значи — кротко измърка той.
Посрещаха Калвин като истински герой. Безупречно изчистената къща бе украсена с балони, цветя и плакати. В кухнята имаше купища храна. Мери-Елизабет пристъпи напред, обърна гръб на Патрик Фърнан, за да му запуши устата, и каза:
— Оттук, миличка. Калвин е готов да те приеме. — Ако имаше тромпет подръка, със сигурност щеше да го използва, за да подчертае тържествената си интонация. Мери-Елизабет не беше красавица, но огромните й златисти очи й придаваха някаква особена тайнственост.
Слава богу, че все още не ме бяха накарали да ходя по жарава например.
Мери-Елизабет ме въведе в спалнята на Калвин. Мебелировката в спалнята му беше много приятна — в изчистен скандинавски стил, макар че, ако трябва да съм откровена, нищичко не разбирам от мебели. Калвин лежеше на огромно високо легло, в чаршафи с изображения на ловуващи леопарди (някой тук имаше добро чувство за хумор). На фона на ярките им цветове Калвин изглеждаше много блед. Носеше кафява пижама и приличаше точно на човек, който току-що е бил изписан от болница. Но определено ми се зарадва, а на мен ми стана мъчно за него.
— Ела да седнеш — каза той и се премести малко встрани, за да ми направи място. Мъжът и жената, които стояха в стаята — Дикси и Диксън, — веднага излязоха.
Смутено приседнах на леглото до него. До Калвин стоеше масичка на колелца — от онези, които се ползват в болниците. Върху нея имаше чаша студен чай и чиния с храна, от която се вдигаше пара. Подканих го да започва да се храни. Той наведе глава и започна тихичко да се моли, а аз безмълвно го наблюдавах и се чудех към кого ли се обръща с молитвата си.
— Разкажи ми — каза той и разгъна салфетката си. Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Докато се хранеше, аз му разказах за случилото се на алеята. Забелязах, че храната върху подноса беше моето пиле с ориз в сладко-кисел сос с гарнитура от зеленчуци, както и няколко от моите бисквити. Той държеше да видя, че яде приготвената от мен храна. За малко да се просълзя, но някъде в мозъка ми веднага се задейства предупредителен сигнал.
— Ясно е какво щеше да стане без намесата на Доусън — заключих аз. — Благодаря ти, че го изпрати. Той как е?
— Държи се — отвърна Калвин. — Транспортираха го с хеликоптер от Грейнджър до Батън Руж. Нямаше да оцелее, ако не беше върколак. Смятам, че ще прескочи трапа.