Той ме виждаше!
Светкавично изчезнах оттам и се втурнах на запад към гробището. Не можех повече да чувам мислите му, понеже съзнанието ми бе съсредоточено в бягането, преодолявайки препятствия от дървета, храсти, паднали клони и малки ями, образували се от насъбралата се дъждовна вода. Краката ми препускаха, ръцете ми се движеха ритмично, а дишането ми звучеше като хриптене на гайда.
Изскочих от горичката и навлязох в гробището. Най-старата му част бе далеч на север, към къщата на Бил. Там бяха и най-добрите места за укритие. Запрескачах надгробните плочи, тези новите, които едва се показват от земята, и не стават за прикритие. Прекрачих гроба на баба, пръстта беше рохкава и все още липсваше камък. Убиецът й бе по петите ми. Колко глупаво — обърнах се да видя колко е близо и на лунната светлина ясно видях рошавата глава на Рене.
Спуснах се надолу към леката падина, после се втурнах нагоре към другия край на гробището. Когато прецених, че помежду ни има достатъчно големи надгробни плочи и статуи, се скрих зад висока гранитна колона, увенчана с кръст. Останах права, плътно прилепнала до студения твърд камък. Запуших с ръка устата си, за да сподавя усилията си да си поема дълбоко въздух. Успях да се успокоя достатъчно, за да се опитам да прочета мислите на Рене. Но те не бяха дори достатъчно смислени, за да бъдат разчетени. Само необуздан гняв. И тогава ме осени идея.
— Сестра ти Синди жива ли е още, Рене?
— Кучка! — изкрещя той.
В този момент ми стана ясно, че първата жертва бе сестра му. Тази, която харесвала вампири и която по думите на Арлийн той все още посещавал от време на време. Рене я бе убил — собствената си сестра, която работела като сервитьорка. Била с работната си униформа от кафетерията в болницата в розово и бяло, когато я удушил с копринените й чорапи. И правил секс с нея, след като издъхнала. „Толкова е пропаднала, че едва ли би имала нещо против собствения си брат“ — мислел си, доколкото въобще е бил в състояние да мисли. Всеки, който позволявал на вампир да прави това, заслужавал да умре. От срам скрил тялото й. Но останалите не бяха негова плът и кръв и нямало проблем да ги зареже ей така.
Бях всмукана от болното съзнание на Рене, подобно на вейка, увлечена от водовъртеж. Зави ми се свят. Когато се върнах в собственото си съзнание, той ми връхлетя. Удари ме в лицето колкото сила имаше, очаквайки да се строполя. Счупи ми носа. Болката беше така силна, че за малко да изгубя съзнание, но не се свлякох. Върнах му удара. Поради липсата ми на опит обаче резултатът бе неудовлетворяващ. Само го праснах между ребрата и той изохка, но в следващия момент си го върна. Юмрукът му счупи ключицата ми. Но не паднах. И идея си нямаше колко съм силна. На лицето му се изписа шок, когато замахнах отново, благодарна за вампирската кръв, която бях пила. Сетих се за смелостта на баба и му се нахвърлих. Сграбчих го за ушите с намерение да ударя главата му в гранитната колона. Протегна ръце да ме хване за раменете и да ме дръпне, за да изгубя равновесие. Най-накрая успя, но бе ясно, че е изненадан и нащрек. Опитах се да го съборя на колене, но той предусети, изви си и ме избягна. Все още нестабилна, успя да ме бутне. Озовах се на земята, а зъбите ми изтракаха едни в други.
Тогава ме възседна. При сборичкването обаче бе изпуснал въжето и докато ме държеше за шията с една ръка, с другата опипом го затърси. Дясната ми ръка бе застопорена, но лявата беше свободна и забих нокти в него. Наложи му се да игнорира това. Трябваше да открие средството си за удушаване, то бе част от ритуала му. Ръката ми изведнъж попадна на позната форма. В работните си дрехи Рене все още носеше ножа си на колана. Дръпнах, чу се звук от отваряне и измъкнах острието от калъфа му. Точно когато той си мислеше: „Трябваше да го сваля“, забих ножа в меката плът около кръста му и го извадих.
Той изкрещя. Изправи се олюлявайки се, изви се и се опита да спре с ръце кръвта, която изтичаше от раната му.
Дръпнах се бързо назад и се изправих, опитвайки се да се отдалеча от човека, който беше чудовище… подобно на Бил.
Рене извика:
— За бога, жено! Какво ми направи? Ох, господи, как боли…
Така му се падаше.
Беше изплашен и ужасен, че ще бъде разкрит, както и че това бе краят на играта и отмъщението му.
— Момичета като теб заслужават да умрат — озъби се той. — Усещам те в съзнанието си, ненормалнице!
— Кой е ненормалният тук?! — изсъсках. — Умри, негоднико!
Нямах представа, че съм способна на такова нещо. Седях приведена до надгробния камък, все така здраво стиснала кървавия нож, очаквайки Рене отново да ми се нахвърли. Следях го с поглед, с безизразно лице, докато се олюляваше в кръг. Затворих съзнанието си към него и усещането му, че смъртта дебне зад гърба му. Седях там, готова да му забия повторно ножа, но той се строполи на земята. Когато се уверих, че не помръдва, се отправих към къщата на Бил, но не тичах. Казах си, че не съм в състояние, но не съм убедена в това. Продължавах да виждам баба, уловена завинаги в спомените на Рене, бореща се за живота си в собствения си дом.