Освен това харесвах Сам за шеф. Пък и обичам работата си, среща ме с хора, държи ме във форма и ми носи доходи, така че няма опасност да се превърна в отшелничка, каквато баба ми се опасява, че ще стана. Трудно ми е да работя в офис, а за университета и дума да не става — заради ужасната концентрация, която се изисква. Просто ми е непосилно.
Но точно в този момент ми се искаше да поразсъждавам върху силното желание, което усетих у него. Не че ми бе предложил гласно или пък ме бе метнал на пода на склада. Долових чувствата му и ако решах, можех да не им обърна внимание. Оценявах деликатността на ситуацията и се зачудих дали Сам ме бе докоснал преднамерено и дали всъщност не се досеща какво точно умея.
Постарах се да не оставам насаме с него, но трябва да си призная, че тази вечер бях доста изненадана.
СЛЕДВАЩИТЕ ДВЕ ВЕЧЕРИ МИНАХА ПО-ДОБРЕ. Върнахме се към обичайните си взаимоотношения. Камък ми падна от сърцето. Но бях и разочарована. Освен това се скъсах от тичане, понеже убийството на Модет доведе до бум на бизнеса в „При Мерлот“. Какви ли не слухове се носеха из Бон Темпс, а и журналистите от Шривпорт допринесоха за раздухването на ужасната й смърт. Аз не присъствах на погребението, но баба отиде и каза, че църквата била препълнена. Горкичката тромава Модет с нахапаните слабини… Предизвика повече интерес със смъртта си, отколкото докато бе жива.
Задаваха се двата ми почивни дни и се опасявах, че ще изпусна Бил, вампира. Трябваше да му предам молбата на баба. Но той не се бе появявал в бара и започвах да се чудя дали въобще някога ще се върне.
Мак и Денис също не се бяха вясвали в „При Мерлот“, но Рене и Хойт Фортънбъри се постараха да разбера, че са ме заплашвали с ужасни неща. Не бих казала, че съм сериозно обезпокоена. Криминални отрепки като тях обикаляха магистралите на Америка и живееха под наем, с недостатъчен както умствен, така и нравствен багаж, за да се установят някъде и да заживеят порядъчно. Според мен не допринасяха нищо добро за света, не струваха и пукната пара. Подминах пренебрежително предупреждението на Рене. Но на него определено му достави удоволствие да ми предаде посланието. Той бе дребен като Сам, но докато шефът ми беше русоляв и с румено лице, Рене бе мургав, а косата му бе остра, гъста и черна, прошарена на места с бели кичури. Често идваше в бара на бира и за да се види с Арлийн, понеже, както обичаше да разправя на всички в бара, тя била любимата му бивша съпруга. Имаше общо три. Хойт Фортънбъри беше по-голяма нула и от Рене. Не бе нито тъмен, нито светъл, среден на ръст. Винаги изглеждаше в добро настроение и оставяше хубав бакшиш. Според мен се възхищаваше на брат ми повече, отколкото той заслужава.
Зарадвах се, че Хойт и Рене не са в бара в нощта, когато вампирът се върна.
Той седна на същата маса и сега, когато всъщност бе точно срещу мен, усетих, че леко ме досрамява. Установих, че съм забравила за почти едва доловимото сияние на кожата му. Бях преувеличила ръста му и ясно очертаните устни.
— Какво ще обичате? — попитах.
Той вдигна очи към мен. Освен това бях забравила дълбокия му поглед. Не се усмихна, нито примигна, остана напълно неподвижен. За този кратък миг се насладих на тишината му. Когато изключвах защитните си реакции срещу чуждите мисли, усещах как лицето ми се отпуска. Беше толкова хубаво, колкото да ти правят масаж, предполагам.
— Що за същество си? — попита ме той. Задаваше ми този въпрос за втори път.
— Сервитьорка — отвърнах, като умишлено се направих, че не съм го разбрала.
Усетих как дежурната ми усмивка се появи автоматично на лицето ми. Късчето ми спокойствие се изпари.
— Червено вино — поръча той. Дори да бе разочарован, не го долових в гласа му.
— Ей сега — отвърнах. — Синтетичната кръв би трябвало да пристигне утре с камион. Ще може ли да поговорим, като свърша работа? Имам молба към теб.