Усмихнах се, но резултатът трябва да е бил ужасяващ, понеже усмивката й леко помръкна.
— Тези са за вас — каза тя, повдигайки цвете в саксия, украсено с червена лента. — Ето я и картичката, мила. Така. Това също е за теб… — Беше букет от розови на цвят розови пъпки, розови карамфили и бяла гипсофила. Извади картичката и от тези цветя. Оглеждайки я, заяви. — Не си ли щастливка! Ето, има още.
Третият знак на внимание бе странно червено цвете, каквото никога не бях виждала, обградено от други по-познати видове. Погледнах букета недоверчиво. Слънчевата дама предано ми подаде картичката, закрепена към него.
След като излезе с усмивка, отворих малките пликове. С ирония установих, че ми е по-лесно да се движа, когато съм в добро настроение.
Цветето в саксията беше от Сам и „всичките ти колеги от «При Мерлот»“, пишеше на картичката, но почеркът бе неговият. Докоснах лъскавите листа и се замислих къде ще го сложа, като се прибера у дома. Първият букет беше от Сид Мат Ланкастър и Елва Дийн Ланкастър — пфу! Аранжировката с чудатото червено цвете, което неприлично ми напомняше на интимните женски части, безспорно бе най-интересна от трите. Отворих картичката с известно любопитство. На нея имаше само подпис. — Ерик.
Точно това ми трябваше. Как, по дяволите, е разбрал, че съм в болницата? И защо Бил още не се е обадил?
След вкусната вечеря от червено желе няколко часа бях ангажирана с телевизора, понеже нямах нищо за четене, макар точно това да ми се правеше. Синините ми ставаха от прелестни по-прелестни с всеки изминал час. Почувствах се страшно уморена, макар да бях отишла само веднъж до тоалетната и се бях разходила два пъти из стаята. Изключих телевизора и се обърнах на една страна. Унесох се и болката по тялото ми се промъкна в сънищата ми под формата на кошмари. Тичах насън. Тичах през гробището, страхувайки се за живота си. Просвах се върху камъни и пропадах в отворени гробове, натъквах се на мъртвите си близки и познати, положени там — майка ми и баща ми, баба, Модет Пикинс, Доун Грийн, дори и една приятелка от детинство, която бе убита инцидентно при лов. Търсех точно определен надгробен камък. Ако го намерех, щях да се върна у дома свободна. Всички щяха да се върнат в гробовете си и да ме оставят на мира. Тичах от плоча на плоча и поставях ръка на всяка от тях с надеждата, че е търсената. Плачех.
— Скъпа, всичко е наред — дочух познат хладен глас.
— Бил… — промърморих.
Обърнах се и видях камък, който все още не бях докосвала. Прокарах пръсти през буквите. — Уилям Томас Комптън. Все едно ме заля ледена вода. Очите ми се ококориха, поех си дълбоко въздух, за да изкрещя, и ужасна болка се заби в гърлото ми. Задавих се и болката от кашлянето провокира болка във всичко счупено по мен, което ме събуди.
Нечия ръка се плъзна по лицето ми. Хладината на пръстите върху горещата кожа ми дойде добре. Опитах се да не хлипам, но без да искам, издадох лек звук.
— Обърни се към светлината, скъпа — рече Бил с изключително внимателен и непринуден глас.
Бях заспала с гръб към лампата, която сестрата бе оставила светната в тоалетната. Сега се обърнах покорно по гръб и погледнах своя вампир.
Бил промълви през зъби:
— Ще го убия. — Бе така категоричен, че тръпки ме побиха.
Напрежението в стаята бе достатъчно да принуди армия нерваци да се втурнат за успокоителни.
— Здравей, Бил — поздравих го дрезгаво. — И аз се радвам да те видя. Къде се изгуби? Благодаря ти, че отговори на обажданията ми.
Това внезапно го отрезви. Примигна. Усещах как с все сили се опитва да се вземе в ръце.
— Суки, — обади се — не позвъних, понеже исках лично да ти кажа какво се случи.
Не можех да разчета нищо по лицето му. Ако трябваше да налучквам, бих казала, че изглежда доволен от себе си.
Той спря за миг и ме огледа детайлно.
— Не ме боли — изхриптях съобразително, протягайки ръка към него.
Той я целуна, задържайки устните си, от което цялото ми тяло потръпна леко. Но дори това потрепване бе повече, отколкото смятах, че съм в състояние да понеса.
— Кажи ми какво се случи с теб — настоя той.
— В такъв случай се приведи, за да ти шепна. Доста ме боли.
Той придърпа един стол близо до леглото, свали предпазната преграда и подпря брадичка на сгънатата си ръка. Лицето му беше на няколко сантиметра от моето.
— Носът ти е счупен — установи. Направих физиономия.