Ставаше ми все по-трудно да говоря. Взех ръката му между своите и я притиснах до по-малко наранената си буза. Изведнъж носталгията ми по него се превърна в буца, която заседна в гърлото ми, и аз разтворих обятия. Той седна внимателно в края на леглото, приведе се, пъхна нежно ръце под мен и започна да ме притегля към себе си едва — едва, за да имам достатъчно време да му кажа, ако ме заболи.
— Няма да го убия — промълви в ухото ми най-после.
— Съкровище… — прошушнах само с устни. Знаех, че острият му слух ще долови думите ми.
— Липсваше ми — чух кратката въздишка, притисна ме леко и започна да ме гали по гърба. — Чудя се колко ли ще ти отнеме да се възстановиш без помощ — каза той.
— О, ще се опитам да е по-скоро — прошепнах. — На бас, че лекарката ми е вече изумена.
Едно коли притича по коридора, погледна през отворената врата и изджавка:
— Бау! — след което се отдалечи.
Изумен, Бил се извърна да хвърли поглед към коридора. А да, тази вечер беше пълнолуние — виждах през прозореца. Освен това забелязах и още нещо. Едно бледо лице изплува от мрака, носейки се между мен и луната. Красиво лице, с дълги златисти коси. Вампирът Ерик ми се усмихна и постепенно се изгуби от погледа ми. Той летеше.
— Скоро всичко ще си е постарому — обади се Бил, отпускайки ме внимателно на леглото, за да изгаси осветлението в тоалетната. Засия в мрака.
— Точно така — прошепнах. — Да. Постарому.