С колежките ми Арлийн и Чарлси внимавахме, когато излизахме сами на паркинга, проверявахме дали домовете ни са все така добре заключени, преди да влезем, оглеждахме колите край нас, докато шофирахме. Но е трудно да си постоянно нащрек, нервите ти не издържат и съм сигурна, че скоро и трите станахме отново непредпазливи. Но докато двете имаха някакво оправдание, тъй като не живееха сами, за разлика от първите две жертви. — Арлийн живееше с децата си (и от време на време с Рене Ление), а Чарлси — със съпруга си, Ралф; аз бях единствената, която живее сама.
Джейсън идваше в бара почти всяка вечер и всеки път си намираше причина да ме заговори. Осъзнах, че се опитва да възстанови отношенията ни. Отзовавах се, доколкото можех. Освен това обаче той пиеше повече и си лягаше, с която му падне, въпреки че май имаше чувства към Лиз Барет. Работехме внимателно при уреждането на наследството от баба и чичо Бартлет, макар че той трябваше да се погрижи за повече неща, тъй като старецът му бе завещал всичко, с изключение на оставеното на мен.
Една вечер, когато си бе пийнал повечко, брат ми ми довери, че са го викали още два пъти в полицията и това направо го подлудявало. Най-после бил говорил със Сид Мат Ланкастър и той го посъветвал повече да не ходи там без него.
— Откъде накъде ще продължават да те привикват? — попитах Джейсън. — Сигурно има нещо, което не си ми казал. Анди Белфльор не досажда повече на никой друг. Освен това и Модет, и Доун не подбираха особено с кого се прибират.
Той погледна ужасен. Никога досега не бях виждала красивия си по-голям брат толкова смутен.
— Филми — измърмори той.
Приведох се към него, за да се убедя, че съм го чула правилно.
— Филми? — повторих въпросително.
— Шшш… — прошепна той с виновен вид. — Снимахме филми.
Струва ми се, че се почувствах точно толкова смутена, колкото и той. Не е необходимо брат и сестра да знаят абсолютно всичко един за друг.
— И си им направил копия — предположих, опитвайки се да разбера как е могъл да стори такава глупост.
Той погледна встрани, а сините му очи бяха пълни със сълзи.
— Глупчо! — казах аз. — Дори да си пренебрегнал възможността това да стане публично достояние, не помисли ли какво ще се случи, като се зажениш и някоя от старите ти изгори прати копие от лудориите ти на бъдещата ти съпруга?
— Благодаря ти за подкрепата в трудния за мен момент, сестричке!
Поех дълбоко дъх.
— Добре, добре. Вече не правиш подобни филмчета, нали?
Той кимна утвърдително. Не му повярвах.
— И си казал за това на Сид Мат, нали? — Отново кимна, но неубедително.
— И смяташ, че това е причината, поради която Анди все още се занимава с теб?
— Да — отвърна Джейсън мрачно.
— Значи, ако изследват спермата ти и тя не съвпадне с откритата в Модет и Доун, си невинен.
В този момент изражението ми беше толкова странно, колкото и на брат ми — никога досега не бяхме говорили за семенни проби.
— Същото каза и Сид Мат. Но аз просто не вярвам в тези неща. — Джейсън нямаше доверие в най-достоверните доказателства, които можеше да бъдат представени в съда. — Мислиш ли, че Анди е в състояние да подправи резултатите?
— Не, Анди е коректен. Той просто си върши работата. Само дето не знам за тези истории с ДНК. Глупчо! — казах тихо и се обърнах да взема още една кана за четирима студенти от Ръстън, излезли извън големия град на веселба.
Оставаше ми само да се надявам, че Сид Мат Ланкастър е добър оратор.
Преди да си тръгне от „При Мерлот“, говорих още веднъж с Джейсън.
— Можеш ли да ми помогнеш? — обърна се той към мен с неузнаваемо изражение. Бях застанала до масата му, докато момичето, с което бе дошъл, бе до тоалетна.
Брат ми никога не ме бе молил за помощ.
— Как?
— Не можеш ли просто да прочетеш мислите на хората, които идват тук, и да разбереш дали някой от тях не го е направил?
— Това не е толкова лесно, колкото изглежда, Джейсън — отвърнах бавно, замисляйки се как да продължа. — От една страна, човекът трябва да мисли за престъплението си точно в момента, в който съм в главата му. От друга, невинаги съумявам да уловя конкретна мисъл. При някои хора е като да слушаш радио, всичко е един общ шум. При други долавям поток от чувства, без да са отчетливи, все едно някой говори насън, чуваш говоренето, ясно ти е дали е щастлив или разтревожен, но не можеш да различиш конкретните думи. Понякога пък улавям мисълта, но ако помещението е препълнено, не мога да проследя на кого принадлежи.