Джейсън се бе вторачил в мен. За първи път говорехме открито за моя недостатък.
— Как не си полудяла досега? — попита ме, клатейки глава недоумяващо.
Тъкмо се канех да се опитам да му обясня за заключването на съзнанието, когато Лиз Барет се върна на масата, напудрена и начервена. Наблюдавах как Джейсън надяна отново маската на флиртаджия и съжалих, че не се бях опитала да говоря повече с него, докато беше сам.
По-късно, докато се готвехме да затваряме, Арлийн ме попита дали мога да гледам децата й следващата вечер. Тя беше почивна и за двете ни и тя искаше с Рене да отидат до Шривпорт на кино, а после да хапнат някъде.
— Няма проблем — отвърнах. — От доста време не бях оставала с децата.
Внезапно лицето й се вцепени. Обърна се към мен, като явно се чудеше как да каже нещо.
— Ъ… дали… Бил ще е с теб?
— Да. Смятахме да гледаме филм и се канех сутринта да избера някой от видеотеката. Вместо това ще взема нещо за децата — изведнъж усетих какво си мисли. — Боже, не ми казвай, че не желаеш да оставиш децата с мен, ако и Бил ще е там. — Стиснах очи, а гласът ми прозвуча ядосано.
— Суки, — започна тя безпомощно — скъпа, обичам те, но ти не би могла да разбереш, защото не си майка. Не мога да оставя децата си с вампир. Просто не мога.
— Независимо че аз ще съм там и че също ги обичам? Независимо от това, че Бил не би наранил дете за нищо на света!
Метнах чантата си през рамо и излязох през задната врата, оставяйки Арлийн да се колебае. Така й се пада, заслужаваше да бъде разстроена!
Преди да свия по пътя, бях малко по-спокойна, но все още гневна. Притеснявах се за Джейсън, спречках се с Арлийн и почти през цялото време бях ядосана на Сам, който в последно време се правеше на добър познат. Зачудих се дали да не се прибера у дома, вместо да ходя у Бил. Реших, че е добра идея.
Колко много се тревожи той за мен, ми стана ясно, когато пристигна у нас петнайсет минути след като трябваше да съм у тях.
— Не дойде и не се обади — каза, когато тихо отворих вратата.
— Ядосана съм — отвърнах — и то много.
Той предвидливо не се приближи.
— Съжалявам, че те обезпокоих — отвърнах след малко. — Няма да се повтори.
Тръгнах към кухнята. Той ме последва или поне така предположих. Бе толкова безшумен, че никога не знаех, докато не погледна.
Подпря се на касата на вратата, а аз стоях насред кухнята, чудейки се защо дойдох, и усетих у мен да се надига вълна от гняв. Отново започнах да се ядосвам. Искаше ми се да хвърля и да счупя нещо. Не ме бяха възпитавали така, да давам свобода на подобни разрушителни импулси. Успях да се въздържа, стиснах здраво очи и свих юмруци.
— Смятам да изкопая дупка — казах гневно и закрачих навън.
Отворих вратата на бараката с инструменти, грабнах лопатата и се отправих към дъното на двора. Там имаше един участък, където нищо никога не растеше, незнайно защо. Забих лопатата, натиснах с крак и я извадих пълна с пръст. Продължих по същия начин. Купът растеше, а дупката ставаше по-дълбока.
— Мускулите на ръцете и раменете ми са страхотни — похвалих се, подпирайки се на лопатата запъхтяна.
Бил седеше на градинския стол и гледаше. Не обели и дума. Аз продължих да копая. Най-накрая изкопах наистина хубава дупка.
— Ще погребваш нещо? — попита ме, когато разбра, че приключих.
— Не — отговорих, поглеждайки ямата. — Смятам да засадя дърво.
— Какво?
— Дъб — отвърнах спонтанно.
— Откъде ще го вземеш?
— От „Гардън Сентър“. Ще отида по някое време тази седмица.
— Доста време ще му трябва да порасте.
— Какво значение има това за теб? — извиках. Забих лопатата върху купа и се подпрях на нея, неочаквано изтощена. Бил понечи да ме вдигне.
— Не съм малка — изсъсках през зъби — мога и сама да стигна до вкъщи.