НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН, ДОКАТО СЕ ПРИГОТВЯХ ЗА РАБОТА, си дадох сметка, че известно време определено не ми се занимава с вампири. Дори с Бил. Бях готова да си припомня, че съм човешко същество. Проблемът бе, че бях променена.
Нищо кой знае какво. След първото вливане на кръв от Бил в нощта, когато Ратрей ме пребиха, се чувствах излекувана, здрава и силна. Но не чак толкова различно. Е, може би малко по-секси. След второто усетих истинска сила, решителност и самоувереност. Бях по-сигурна в сексуалността си и въздействието й. Изведнъж приемах недостатъка си умело и с апломб.
Кръвта на Дългата сянка бе чиста случайност. Като се погледнах в огледалото на следващата сутрин, зъбите ми изглеждаха по-бели и по-остри. Косата ми бе по-светла и жива, а очите — по-сияещи. Сякаш бях извадена от реклама за добра хигиена или здравословно хранене, витамини например или мляко. Жестокото ухапване по ръката бе почти заздравяло. Дадох си сметка, че то бе последното в съществуването на Дългата сянка.
Докато вземах портмонето си, то се разтвори и монетите се изтърколиха под дивана. Вдигнах го… с една ръка, а с другата ги измъкнах. Боже! Изправих се и поех дълбоко въздух. Поне светлината не дразнеше очите ми и нямах желание да захапя всеки, изпречил се на пътя ми. Хапнах с удоволствие препечени филийки за закуска, вместо да копнея за доматен сок. Не се превръщах във вампир. По-скоро бях нещо като усъвършенстван човек.
Животът определено бе по-лесен, когато не излизам на срещи.
В „При Мерлот“ всичко беше подготвено за работата, само трябваше да се нарежат лимони и лайм, сервирахме ги с коктейлите и чая. Приготвих ножа и дъската за рязане. Докато изваждах плодовете от големия хладилник, Лафайет слагаше престилката си.
— Изсветлила си косата си, а, Суки?
Поклатих глава отрицателно. Под бялата престилка Лафайет бе издокаран в огнена феерия — пурпурен потник, тъмночервени дънки, червени сандали и малинови сенки.
— Определено изглежда по-светла! — Повдигна невярващо оскубаните си вежди.
— Прекарах доста време отвън на слънце — уверих го.
Доун никак не се спогаждаше с него, дали защото бе цветнокож, или защото беше гей, не зная, може и заради двете. Арлийн и Чарлси го приемаха като готвача, но не си правеха труд да се сприятеляват. Но аз винаги съм го харесвала, защото водеше нелекия си живот енергично и с финес.
Сведох поглед към дъската за рязане. Всичко беше нарязано. Държах в ръка ножа и цялата бях в сок. Направила съм го за около трийсет секунди, без дори да се усетя. Затворих очи. Боже мили! Когато ги отворих, Лафайет ме зяпаше в ръцете.
— Момиче, кажи, че не видях това, което току-що видях — промълви той.
— Не го видя — отговорих, с изненада установих, че гласът ми звучи равно и хладно — извини ме, трябва да ги прибера.
Сложих ги в отделни контейнери в големия хладилник зад бара, където държахме бирата. Когато затворих вратата, Сам стоеше там с кръстосани пред гърдите ръце. Не изглеждаше доволен.
— Всичко наред ли е? — огледа ме от горе до долу със светлосивите си очи. — Направила ли си нещо с косата си? — попита неуверено.
Засмях се. Осъзнах, че съзнанието ми се активира лесно и не се налага процесът да е болезнен.
— Припичах се на слънце — отвърнах.
— Какво се е случило с ръката ти? Погледнах я. Бях покрила ухапаното с лепенка.
— Ухапа ме куче.
— Биха ли ти инжекция?
— Естествено.
Погледнах го, не бе много далеч. От къдравата му рижа коса сякаш струеше енергия. Имах чувството, че мога да чуя ударите на сърцето му. Можех да почувствам несигурността му, желанието му. Тялото ми незабавно откликна. Концентрирах се върху тънките му устни, а силният аромат от афтършейва му изпълни дробовете ми. Той се приближи. Усещах го как вдишва и издишва. Знаех, че пенисът му се втвърдява.
В този момент Чарлси Тутън влезе през главния вход и затръшна вратата зад себе си. Двамата се отдръпнахме един от друг.
„Добре че беше Чарлси!“, помислих си. Едра, глуповата, добродушна и работлива, тя бе мечтата на всеки работодател. С мъжа й, Ралф, който работеше в птицеферма, били гаджета в гимназията. Имаха две дъщери — едната в единадесети клас, а другата — омъжена. Чарлси обичаше да работи в бара, защото тук се срещаше с хора. Имаше таланта да се оправя с пияници, извеждайки ги навън без кавги.
— Хей, вие двамата, здравейте — възкликна весело. Тъмнокестенявата й коса (боя „Л’ореал“ според Лафайет) бе силно стегната на висока опашка и падаше на букли. Блузата й бе безупречна, а джобовете на панталонките й вечно бяха препълнени и стояха издути. Носеше тънки черни дамски чорапи и кецове. Изкуствените й нокти бяха в бургундско червено.