— Трябва да влезем в кабинета ми — решително каза Стив.
И чак тогава осъзнах, че именно това е целял Годфри през цялото време. Чу се тътрене на крака, последвано от крайно любезния глас на Годфри:
— След вас.
Искаше да е последен, за да може да затвори вратата след себе си.
Вече не носех перука и — слава богу — усещах косата си суха, а не подгизнала от пот. Висеше по раменете ми на отделни кичури, защото тихичко я освобождавах от фибите, докато слушах разговора. Имах нужда да си намеря някакво занимание, докато чаках да се реши съдбата ми. Напъхах фибите в джоба си, прокарах ръка през остатъците от някогашната си прическа и се приготвих да си плюя на петите.
Надникнах внимателно в коридора. Да, вратата на Стив беше затворена. Излязох на пръсти от тъмната стая, свърнах вляво и продължих към вратата на храма. Натиснах внимателно бравата и бавно отворих вратата. Прекрачих прага на потъналата в сумрак църква и тръгнах по пътеката. През големите прозорци се процеждаше бледа светлина, която ми помагаше да виждам къде стъпвам и да не се блъскам в пейките.
Точно тогава от другото крило се разнесоха гласове, които ставаха все по-силни. Лампите в храма светнаха. Отскочих светкавично настрана и залегнах под пейките. Влезе семейство с малко момиченце, което се вайкаше, че е пропуснало любимото си телевизионно шоу заради тази тъпа сбирка.
Съдейки по звука, момиченцето получи шляпване по дупето, а баща й занарежда, че е голяма късметлийка, задето ще види с очите си удивително доказателство за божията сила. Че ще види на живо спасението на една грешна душа.
Запитах се дали този баща действително осъзнаваше, че духовният им водач е подготвил за паството си представление, по време на което ще бъдат изгорени на клада двама вампири и поне към единия от тях ще има завързан човек, който ще умре в пламъците заедно с него. Чудех се какво ли щеше да се случи с психиката на малкото момиченце след това „удивително доказателство за божията сила“.
За мое изумление, те подредиха спалните си чували до отсрещната стена на храма и продължиха да си говорят. В това семейство поне комуникацията не куцаше. Освен малкото мрънкало там имаше и още две по-големи деца — момче и момиче, — които се дразнеха един друг като куче и котка. Нищо необичайно.
Чифт малки червени обувки изтрополи покрай моя ред от пейки и изчезна през вратата към крилото на Стив. Запитах се дали групата в кабинета му продължаваше дискусията си.
Няколко секунди по-късно същите тези крачета отново ме подминаха, само че този път доста по-бързо. Интересна работа.
Изчаках още няколко минути, но нищо друго не се случи.
Оттук нататък щяха да прииждат все повече хора. Нямах избор — сега или никога. Измъкнах се изпод пейката и се изправих. Имах късмет, че не гледаха към мен и не видяха откъде точно изникнах. Запътих се енергично към двойната врата в дъното на църквата. По внезапно настъпилото мълчание разбрах, че са ме забелязали.
— Здрасти! — извика майката и се надигна от яркосиния си спален чувал. По безличното й лице се четеше любопитство. — Ти сигурно си от новите членове на Братството. Аз съм Франси Полк, приятно ми е.
— Да — извиках в отговор аз, опитвайки се да звуча весело. — Но сега бързам! Ще говорим по-късно!
Тя тръгна към мен.
— Какво ти се е случило? — попита тя. — Ти… извинявай, но изглеждаш ужасно. Това кръв ли е?
Сведох поглед към блузата си. Имаше няколко малки петънца.
— Паднах — печално отвърнах аз. — Трябва да се прибера вкъщи и да се приведа в ред. Веднага се връщам!
По лицето на Франси Полк се изписа съмнение.
— В кабинета си имам аптечка. Искаш ли да изтичам да я донеса? — попита тя.
Не, Франси Полк, не искам.
— Ами… аз трябва и да се преоблека — отвърнах. Сбърчих нос, за да й покажа колко неприятно би ми било да се разхождам цяла вечер с мръсна блуза.
На вратата, през която копнеех да премина, стоеше друга жена и слушаше разговора ни. Тъмните й очи се стрелкаха между мен и решителната Франси.
— Здрасти, девойче! — каза с лек акцент дребната испанка — свръхестественото същество, и ме прегърна. В нашия край редовно се поздравявахме така и аз веднага я прегърнах в отговор. Тя ме ощипа многозначително.
— Как си? — попитах, грейнала от радост. — Отдавна не сме се виждали.