— Пациентите на Едгар — възкликна Рейчъл.
Или поне онези, които не се бяха оправили. Когато преместих фенерчето, от мрака ме погледнаха блестящи очи. Совата премига срещу нас от вътрешността на нещо, което приличаше на стара клетка за зайци.
Животинското гробище изчезваше в мрака, а аз отново обърнах фенерчето към къщата.
Предната врата отдавна бе изгубила и последните останки от боя, които може да е имала. Изкривена и прогнила, висеше накриво в рамката си. Дръжката задрънча хлабаво в ръката ми, когато я натиснах. Не беше заключено. Вратата се отвори на ръждивите си панти и отвътре блъвна амонячна смрад на животински изпражнения.
— Боже! — промърмори Рейчъл и сбърчи нос.
Посрещна ни тъмен коридор. Осветих с фенерчето белещите се мухлясали тапети и голия под. Нямаше други мебели освен един счупен стол. Дюшемето беше покрито със стари вестници и купчинки, които ми заприличаха на фекалии — надявах се, животински.
— Стейси? — извиках.
Не получих отговор, но вече чувах тихо шумолене и пърхане, което се носеше от дълбините на къщата.
— Чакай, нека опитам осветлението… — Рейчъл ме подмина и се пресегна към ключа на стената. Щракна го няколко пъти, но не се случи нищо. — Добре, тъпа идея.
Внимавах къде стъпвам, когато прекрачих прага. Спътничката ми ме следваше по петите, докато прекосявах коридора. Навътре смрадта беше още по-ужасна и усетих срам и яд, че Едгар е оставен да живее сам в тези условия. Радвах се, че фенерчето тежи. Отидох до най-близката врата и я бутнах.
Тишината избухна, натрошена от оглушителни писъци.
Рейчъл ме хвана за ръката и лъчът на фенерчето бясно се залюля. Светлината му улови една чайка, която ни гледаше високомерно от вътрешността на самоделна дървена клетка.
— Исусе! — Рейчъл ме пусна, но остана наблизо.
Плъзнах лъча на фенерчето по странната сцена в помещението. Бях открил източника на необяснимите досега шумове. Стаята се оказа кухня или поне навремето е била. Покритата с мръсен пласт мивка беше почти погребана под мръсни чинии и празни кутии от храна, а стените бяха целите в клетки. Бляскави очи ни гледаха от древни клетки за птици и хамстери, зайчарници и дори от стар аквариум за рибки. Повечето бяха обитавани от морски птици, но имаше и дребни животни — гризачи, зайци, таралеж и дори млад язовец, всички бяха ранени, някои с шинирани крила или крака. От мръсната фурна, чиято вратичка бе заменена от ограда ситна мрежа, ни гледаше млада лисица.
— Как е могъл да живее по този начин? — попита приглушено Рейчъл. — Никой ли не е разбрал?
Очевидно не. Оставихме менажерията на Едгар в мрака и се върнахме в коридора. Светнах с фенерчето наоколо и се чудех дали да не проверя спалните на горния етаж. Не ми се искаше.
— Задръж, светни насам! — посочи Рейчъл. — Долу, на пода…
Очертана като театрален реквизит в лъча на прожектора, до полуотворена врата се търкаляше позната вещ.
Женска обувка.
Беше катурната на една страна със скъсана каишка и тиня по бялата кожа. Чувах напрегнатото и тежко дишане на Рейчъл до мен. Светнах с фенерчето през вратата и се помъчих да надзърна през цепнатината в отсрещната стая.
— Стейси?
Не получих отговор. Рейчъл стоеше плътно до мен, когато тръгнах по коридора. Почудих се дали да не й кажа да остане на място, но знаех, че няма да ми обърне внимание. Сложих ръка на вратата.
— Стейси? — подвикнах пак и леко я побутнах.
Вътре имаше още клетки, макар и по-малко, и повечето бяха празни. На едната стена висеше мръсен гоблен, бродиран с първия стих от псалма "Всички неща, цветни и прекрасни". С гръб към вратата беше обърнат голям диван, от чиято напукана кожена тапицерия пълнежът стърчеше като гъби.
От единия му край висеше бос крак. На светлината на фенерчето ноктите ми се сториха лакирани в черно, но ги бях виждал на дневна светлина и знаех, че са яркочервени.
— Не мърдай оттук — наредих на Рейчъл.
Тя не възрази, а и не се опитвах да й спестя гледката. Неестествената неподвижност на стъпалото ме бе подготвила какво ще открия и колкото по-малко хора оставеха следи в тази стая, толкова по-добре.
Не исках да влизам и аз самият, но трябваше да се убедя. Направих още няколко предпазливи крачки навътре в помещението, докато ми се открие видимост към онова, което се намираше на дивана.