На светлината на фенерчето дъщерята на Кокър лежеше отпусната и неподвижна на възглавниците. Русата й коса обкръжаваше неестествено подутото и потъмняло лице. Отворените й очи бяха оцъклени сякаш от изненада, склерата — цялата в спукани кръвоносни съдове.
Отклоних лъча на фенерчето, повдигаше ми се. Докато тъмнината скриваше отново момичето, поех няколко пъти дъх, за да се овладея, толкова бях разтърсен от видяното. На влизане в къщата знаех, че има голяма вероятност момичето да е мъртво. Бях подготвен за това.
Но не бях подготвена за факта, че Стейси Кокър е гола от кръста надолу.
22
Сините лампи пулсираха в мрака и хвърляха сапфирен оттенък от долната страна на короните на дърветата, скупчени около старата къща. Полицейски коли и камиони бяха паркирани на коловоза, който водеше към нея, натикани в шубраците от двете страни, за да оставят проход за достъп. В градината, ако можем да я наречем така, бяха монтирани прожектори и облечените в бяло криминолози хвърляха движещи се сенки по олющените стени.
Седях странешком на седалката на полицейска кола с отворена врата, стъпил на мократа пръст отвън. Дъждът беше спрял, но влажната свежест на въздуха бе нарушена от изгорелите газове от колите и генератора. Белият лендроувър беше изчезнал, също и Рейчъл, отведена да даде показания. Продължаваха да пристигат полицаи. Не знаех дали Едгар е още тук. Последно го видях, докато го сваляха от лендроувъра и го качваха в патрулка. Изглеждаше уплашен и недоумяващ, заслепен от ярките светлини и хаоса, завладели дома му. Докато минаваше покрай мен, чух тихо пльокане и видях по слабините му да се разлива растящо мокро петно. Макар да знаех какво, е сторил, ме жегна жалост.
Но после си спомних трупът на тийнейджърката, проснат на дивана.
На излизане не бях описал подробностите пред Рейчъл, но тя бе прочела достатъчно по изражението ми. Почувствах облекчение да изляза на чист въздух и да оставя мръсотията на къщата зад гърба си, макар че образът на видяното прогаряше ума ми. С радост бих оставил Едгар заключен в лендроувъра до пристигането на полицията, само дето ни оставаше немалкият проблем първо да ги извикаме. Мобилният сигнал беше несигурен както обикновено и нямах представа колко трябва да се отдалечим, за да се свържем. Накрая се наложи да се върнем в колата и да караме, докато успея да се обадя.
Беше напрегнато пътуване. Рейчъл караше, а аз бдях за кльощавия пътник отзад, докато чаках появата на сигнал на телефона. Едгар седеше достатъчно кротко, но след видяното вътре имах чувството, че делим колата с непредвидимо животно. И то такова, което е още по-опасно, понеже изглежда измамно безвредно.
Не се наложи да се отдалечаваме много, преди сигналът на мобилната мрежа да оживее. И двамата с Рейчъл излязохме от колата за разговора с Лънди, тъй като не исках да говоря пред Едгар. Колкото и да беше късно, детективът вдигна. Стори ми се уморен и въздъхна тежко, докато му обяснявах какво се е случило, макар и без да навлизам в подробности.
— О, боже! Много ли е зле?
Погледнах към Рейчъл, облегната на белия лендроувър. Струваше ми се мъничка и изгубена, взираше се в земята и вятърът рошеше косата й.
— Много.
Инспекторът ми каза да се върна и да стоим пред къщата, докато дойде полицията. Стори ми се най-естественото нещо на света да прегърна Рейчъл, докато чакахме. Тя безмълвно се облегна на мен и останахме така до появата на първата полицейска кола. Лънди пристигна след половин час, по това време къщата вече бе обезопасена зад тъничката преграда от пърхаща полицейска лента. Той спря да разменим няколко думи и попита дали с Рейчъл сме добре. След това, преди да влезе в къщата, отиде да говори с криминолозите и другите членове на екипа за обработка на местопрестъплението.
С Рейчъл се разделихме малко след това. Никой не предложи да напусна, макар че нямаше същинска причина да оставам. Каквото и да бе станало тук, работа за съдебен антрополог нямаше. Фриърс пристигна малко след Лънди. Гладкото лице на патолога изглеждаше подпухнало и бледо над синия гащеризон, все едно не си е доспал. Озари ме с тънка усмивка на минаване, докато си слагаше ръкавици.
— Пак си вършал наоколо а, Хънтър?
Проследих и неговото изчезване в дебрите на къщата. Минаха около двайсет минути, преди Лънди да се появи на прага, разпознах го по масивния силует, още преди да си свали качулката и да махне маската. Спря да поговори с ръководителя на екипа, а при приближаването му и аз се изправих на крака.
— Прав беше. Изглежда е била удушена… — поде инспекторът без встъпление. Беше зачервен и развълнуван, с дълбоки отпечатъци от врязалата се в кожата маска.