— Някакви предположения колко време е престояло тялото във водата?
— Вероятно няколко месеца, но без да знаем дали е дрейфувало, или е било потопено от бодливата тел през цялото време, няма начин да се определи по-точно.
— В името на опростяването да предположим, че е било на телта. Какъв срок му даваш в такъв случай?
Помислих малко, преди да отговоря:
— Като броим зимата и вземем предвид, че пролетта беше студена, — някъде между шест и осем месеца.
Лънди кимна.
— Ема Дерби изчезна точно преди седем месеца.
Този факт не ми беше убягнал.
— Някакъв късмет в проследяването на бившия й? — попитах, наясно накъде отива разговорът ни.
— Още не. Възложих случая на един полицай, но след това се наложи да вляза в болницата да ми тикат проклета тръба в гърлото. Не съм имал възможност дори да видя снимката на мотоциклета, за която ми спомена.
— Но смяташ, че Вилиърс може да е убил Марк Чапъл, както и Ема Дерби.
— Мисля, че звездите май започват да се подреждат в тази посока. Очевидно, ако Чапъл се окаже жив, се връщаме на началното поле. Но добавянето на стария приятел на Ема Дерби в кашата би обяснило някои подробности. Не си представям, че Вилиърс ще реагира добре на появата на съперник, така че имаме потенциален мотив за убийство. А удар с ръба на дланта е една от хватките, които би научил с неговия военен опит. Няма нужда да ти харесва да играеш на войничета, за да помниш какво са те учили… — Той посочи към къщата от другата страна на улицата. — Пристигнахме. Можеш да спреш пред алеята.
Отбих до тротоара. Без да изключвам мигача, оставих и двигателя да работи, готов да потегля отново. Лънди отвори вратата, но не излезе веднага, а ароматът на черешов цвят и влажна трева нахлу в колата.
— Благодаря за возенето. Искаш ли да влезеш за чаша чай? Жена ми още не се е върнала, така че мога да извадя бисквитите от тайника, без да ме овикат.
— Не, благодаря, предпочитам да се прибера.
Не исках да се натрапвам в битието на полицая, а и предполагах, че жена му ще иска да чуе за прегледа в болницата, когато се прибере. Но Лънди не помръдна от мястото си.
— Всъщност ще се радвам, ако влезеш — зад очилата сините му очи бяха сериозни. — Има още нещо, което искам да обсъдим.
Къщата не беше каквато очаквах. Оказа се ремонтирана и разширена следвоенна постройка. Предната градина беше превърната в двор от средиземноморски тип, а отвътре стаите бяха цветни и модерни, с удобни съвременни мебели. Седнах в малката зимна градина, докато Лънди се занимаваше с правенето на чая в кухнята в съседство. Махна с ръка на предложението ми за помощ.
— Казаха ми само да не шофирам. Все още мога да боравя с чайник.
Не изглеждаше да се е разбързал да каже онова, което си е наумил, така че го оставих да действа с каквото темпо го устройва.
— Как понесе вестта Кокър? — попитах, докато той наливаше гореща вода в две чаши.
— Както би се очаквало. Отидох до тях да му съобщя снощи… — Лънди поклати глава. — Знам със сигурност, че днес го мъчи махмурлук…
Нищо чудно, че детективът изглеждаше уморен. Сигурно се е прибрал у тях едва на разсъмване.
— Той има ли някакви роднини?
— Син в армията. Беше отвъд океана, но се върна на наша земя. Предполагам, че ще го освободят след случката.
Радвах се, че Кокър има роднини. Това нямаше да му помогне много, но беше по-добре, отколкото да е сам.
— Ами Едгар?
Лънди се намръщи и донесе в зимната градина чая и пакет шоколадови бисквити.
— Трудно е да се измъкне нещо смислено от него, а и предстои да се проведе пълна психиатрична експертиза. Но от онова, което научих, излиза, че си прав — наистина е бил на пътя. Стейси Кокър явно е кривнала, за да го избегне — следите от гуми показват, че маневрата е била внезапна — и си е разбила главата, когато колата е паднала в потока. Почти сигурни сме, че Холоуей я е извадил и я е отвел до къщата си, но след това положението се обърква…
— В какъв смисъл?
Лънди си сипа захар в чая.
— Остава въпросът защо би я спасил и отвел до къщата си, ако се кани да я убива. Това би могло да е било намерението му от самото начало, но не ми се струва вероятно да е способен на подобно планиране. Така че остава идеята да е започнал с опит да помогне, може би я е объркал в ума си със собствената си изчезнала дъщеря, а може би не. Но след като я е завел у дома и е видял колко е безпомощна, се е увлякъл.
— Така ли го виждаш?
Детективът присви устни, все едно се кани да отпие от горещия чай.
— Възможно е.
— Но?