Боже! Все едно в Крийк Хаус напрежението и без това не беше на предела си…
— Защо ми го казваш?
Лънди ме погледна неодобрително над очилата си.
— Не съм идиот, знам, че другаруваш с Рейчъл Дерби.
— Няма да застраша разследването по никакъв начин, ако това те притеснява.
— Успокой се, нямам предвид това! Желая ти късмет, тя много ми допада. Можеше да си стои в Австралия, вместо да идва чак тук и да помага на семейство, което едва познава. Не са много хората, които биха се ангажирали така, както тя го прави.
— Тогава накъде биеш? — попитах, този път по-спокойно.
— Просто искам да си наясно, че е едно да се забъркваш със семейството на жертва. И друго — със заподозрян… Не казвам, че Траск вече е заподозрян. Но ситуацията би могла да се промени доста бързо, ако открием, че именно тялото на Марк Чапъл е в моргата. — Лънди ме погледна над очилата си. — А случи ли се, ще се озовеш в потенциален конфликт на интереси. За благото на семейството, както и за твоето, те съветвам да помислиш дали да не запазиш малко дистанция, докато бъркотията приключи. Най-малкото се налага да си намериш друга квартира. Да продължиш да живееш в имот, собственост на потенциален заподозрян… няма нужда да ти казвам как би изглеждало това.
Нямаше нужда. Колкото и да не исках да го призная, Лънди беше прав. Гневях се, но по-скоро на себе си — че не предвидих как ще се развият нещата.
— Твърде късно е да намеря друга квартира тази вечер, но утре ще се върна в Лондон — отвърнах с горчив вкус в устата.
Шофирането до моргата щеше да отнема повече време, но така или иначе не ми бе останала много работа тук. Не можех да се преструвам, че има логична причина да стоя в Бакуотърс. Не и заради случая.
Лънди кимна притеснен, че се е наложило да ми разяснява положението. И за двама ни беше облекчение да чуем някой да отваря входната врата.
— Май се прибират… — той се изправи и припряно натика последната бисквита в устата си. Смигна ми. — Не казвай на жена ми!
Тъкмо затваряше опаковката, когато кухненската врата се отвори и в помещението нахлу малка вихрушка.
— Дядо, баба казва, че мога да…
Малкото момиченце млъкна, когато ме видя. Лънди бе грейнал в широка усмивка.
— Ето я и нея! Как е малкото ми пиленце?
Внучката му се усмихна, но не откъсваше поглед от мен, внезапно обзета от срамежливост. Имаше прелестно елфическо личице под разрошени букли коса. Все още ухилен, Лънди я вдигна и лепна целувка на бузата й, преди да я намести на коляното си.
— Кели, това е доктор Хънтър. Работи с дядо. Няма ли да го поздравиш?
Момиченцето сгуши глава в него и ме изгледа изпод дългите си мигли.
— Здравей.
— Обикновено не е толкова кротка — обясни Лънди и я щипна лекичко. Полицаят бе заменен от грижовен дядо. — По-често се налага да раздаваме шлемофони.
— Възползвай се от положението — предложи жена му, която влезе с напръскано от дъжда палто и пазарски торби. Беше привлекателна дама с къса руса коса и излъчване, което показваше, че не търпи глупости. — Боже, какво време! Както грее слънце, така припръсква дъжд. А за утре прогнозират бури. Вие сигурно сте доктор Хънтър?
Тя ми се усмихна и свали мокрото си палто.
— Дейвид — отвърнах и се изправих да й помогна за торбите. Лънди бе сторил същото, все още прегърнал внучката си с масивната си ръка. Съпругата му махна и на двама ни да сядаме.
— Благодаря, ще се справя! Аз съм Сандра. Радвам се да се запознаем.
— Доктор Хънтър намина за чаша чай, след като ме докара от болницата — осведоми я Лънди и се намести на стола.
— Предполагам, че той е изял и шоколадовите бисквити, нали? — Сандра вдигна вежди към опаковката на масата.
Лънди се престори на обиден:
— Е, грубо ми се стори да го спирам…
— Виждате ли с какво трябва да се примирявам? — съпругата му ми се усмихна, макар че не прикри загрижеността, с която заговори отново на съпруга си. — Как мина?
— О, добре.
Тя кимна и разбрах, че темата е приключена, докато не останат насаме.
— Ще останете ли да вечеряте с нас, Дейвид? Ще ни бъде приятно — попита ме Сандра, докато разопаковаше покупките.
— Благодаря, но тъкмо тръгвах… — трябваше да се махна от пътя им, а и имах нужда от време за размисъл. Обърнах се към Лънди. — Благодаря за чая. И за бисквитите.
— Пак заповядай. Но следващия път се постарай да не ги изяждаш всичките! — той се изправи, престорено простена и остави внучката си. — Ако продължаваш да растеш толкова бързо, съвсем скоро няма да мога да те вдигам. Помогни на баба си, докато изпратя доктор Хънтър.