— Той каза, че името му е Дейвид!
— Той е възрастен, така че може да има поне две имена — Лънди излезе с мен в коридора. Все още ми се струваше притеснен от разговора ни. Подрънка с ключовете в джоба си.
— Добре ли си?
— Добре съм — вдигнах рамене. — Не се притеснявай, няма да се стигне до конфликт на интереси.
— Радвам се да го чуя. Е, ще се видим утре!
На път към къщата за гости се чувствах уморен и потиснат. Вече започвах да се чудя дали съм постъпил правилно, като обещах да се върна в Лондон, но останех ли още тук, щях да се озова в непростимо положение. Не можех да кажа на Рейчъл за новото развитие, а да го крия от нея, ми приличаше на лъжа. Но и не можех да тръгна, без да посоча някаква причина! Не се самоласкаех с идеята, че изобщо я е грижа? Имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от мъж, когото познава едва от няколко дни.
Но това не бе всичко, което ме измъчваше. Лънди бе казал, че Рейчъл е можело да си остане в Австралия, че не било нужно да идва и да помага на Траск. От нея обаче знаех, че не е била в страната за сватбата на приятелка, когато сестра й изчезнала. Прехвърлях мисълта в главата си и не ми харесваше накъде води.
Лънди не знаеше, че Рейчъл е била тук, когато сестра й е изчезнала.
Знаех, че вероятно не означава нищо, че инспекторът може просто да е забравил. Или пък се е объркал, защото полицията със сигурност я е проверила заедно с останалата част от ceмейството като част от рутинната процедура.
Не може да са пропуснали, нали?
Трепнах, когато телефонът ми иззвъня и ме изтръгна от мислите. Стомахът ми се сви, когато видях на дисплея името на Рейчъл.
Отбих от пътя, с което си спечелих раздразнено свирене с клаксона на колата отзад. Дъждът плискаше срещу предното стъкло, докато гледах телефона. Оставих го да иззвъни веднъж, преди да вдигна.
— Дейвид, можеш ли да говориш? — стори ми се притеснена и незабавно забравих всичко останало.
— Какво има?
— Нищо… не съм сигурна. Слушай, можеш ли да наминеш? — тя понижи глас, сякаш не искаше да я чуят. — Намерих нещо…
24
Когато паркирах пред Крийк Хаус, дъждът беше спрял. Светлината в оловносивото небе почти бе угаснала, а бурята от снощи беше затихнала до лек бриз, от който блатните треви шепнеха като бял шум на заден фон. Макар приливът още да не бе настъпил, потокът пред къщата изглеждаше готов да прелее. Морските птици по неравната му повърхност гребяха трескаво срещу приливното течение. Природата изглеждаше неспокойна, сякаш потръпваше от напрежение.
А може би потръпвах аз.
Рейчъл не пожела да сподели повече по телефона и ме остави да тъна в неведение. Въображението ми побърза да запълни празнотата по пътя, като се състезаваше с угризенията от вината, че идвам тук веднага след предупреждението на Лънди. Накрая се стигна до прост избор. Кое бих предпочел — да продължа да съм част от разследването, или да се отзова на молбата за помощ на Рейчъл?
И ето ме тук.
Докато се провирах през капещите клонки на белите брези, си казах, че технически не правя нищо лошо. Трупът от бодливата тел още не беше разпознат и Марк Чапъл би могъл да си живее честито някъде по света. Докато не се докаже обратното, Траск всъщност не беше заподозрян.
Но всички тези доводи звучаха кухо и засилваха гнетящата тревога, която ме бе обзела след онова, което Лънди бе казал за Рейчъл.
Изкачих се по стъпалата и почуках на входната врата. Чувах вътре да свири музика, а после Джейми ми отвори. Огледа ме недоверчиво и сведе очи.
— Татко не е тук. С клиент е.
Очите му бяха зачервени. След всичко случило се, не се бях замислил как ще му се отрази смъртта на Стейси Кокър.
— Няма нищо, дошъл съм при Рейчъл! — казах, облекчен, че Траск е излязъл.
Джейми безмълвно се отмести встрани и ме пусна в коридора. Музиката идваше от една от спалните на приземния етаж — ако се съди по звука, някаква момичешка група. Джейми затвори входната врата и тръгна към стаята, откъдето идваше музиката.
— Фей, намали малко! — Когато не получи отговор, отиде и почука на вратата. — да не си глуха? Казах да намалиш!
Отвътре се чу възмутен, но неразбираем отговор и след това звукът отслабна.
— Да ти се връща — пожела Джейми на затворената врата, след това се обърна към мен. — Рейчъл е горе. Качвай се направо!
— Благодаря… — поколебах се за момент. — Съжалявам за Стейси.
Той се стресна, после се намръщи. Кимна сърдито, понечи да се обърне и се спря.
— Какво ще стане с Едгар?
— Не знам.