— В затвора ли ще отиде?
Поколебах се, но честността беше по-добър избор от увъртането.
— Съмнявам се. Вероятно ще го пратят в психиатрична болница.
Това беше вярно, без значение дали е виновен, или не е. Много време щеше да мине, преди странникът отново да види Бакуотърс, каквото и да се бе случило.
Джейми здраво бе стиснал юмруци. Известно време се мъчеше да продума, видимо на ръба на сълзите.
— Той дали… я е… така де…?
Понечих да кажа, че не мога да споделя нищо, че дори не съм част от това разследване. Но вече бях прекрачил прекалено много граници.
— Не мисля — отвърнах кротко.
Следващите му думи направо се изляха.
— Аз съм виновен. За всичко съм виновен аз!
— Не можеш да се обвиняваш — възразих, наясно, че е по-лесно за казване, отколкото за постигане. Все едно какво му повтаряхме сега, последният му спомен за Стейси щеше да е как я гледа да заминава, след като са се скарали.
— Така ли? И откъде знаеш? — той изтри сълза от бузата си. — По дяволите! Просто искам да можех да върна…
Нямаше какво да му отговоря, а празните увещания нямаше да имат полза. Проследих как се прибира в стаята си и се качих горе да потърся Рейчъл.
Спрях на горната площадка. Кухненската част и дневната бяха празни. Огромните прозорци от пода до тавана хвърляха тъмно отражение, но единственият в него бях аз.
— Рейчъл?
— Тук съм.
Гласът й се разнесе иззад поставената напречно библиотечка в отсрещния край на дългото помещение. Зад книгите, отделен от останалата част на дневната, се намираше малък работен кабинет. Рейчъл седеше на бюрото със стъклен плот и се занимаваше с някакъв лаптоп. Сиянието от екрана му се отразяваше топло в големия прозорец, който кабинетът делеше с дневната и кухнята. Усмивката й ми се стори колеблива, когато се приближих.
— Не те чух да пристигаш — каза тя.
— Джейми ми отвори.
По лицето й пробяга сянка.
— Той приема много тежко случилото се със Стейси.
— А ти?
— О, аз съм добре. Така де… — тя сви леко рамене. Носеше избелели джинси и торбест плетен пуловер с навити ръкави. Черната й коса бе прибрана с широка диадема. Изглеждаше толкова истинска и открита, че гърдите ми се свиха. — Все още не съм го осъзнала напълно, честно казано. Ходенето до къщата на Едгар и… всичко, струва ми се някак нереално. Не мога да повярвам, че е направил такова нещо!
Не е. Но не можех да й го кажа.
— Звънях ти днес — подхвърлих.
— Знам, канех се да ти върна обаждането, но… — тя спря и смени темата. — Виж, да ти донеса ли нещо за пиене? Току-що направих кафе, но има бира и вино.
— Само кафе, благодаря.
Притеснението й засилваше моето. Последвах я в кухнята и изчаках мълчаливо да напълни чашата с горещо кафе от кафеварката.
— С мляко, без захар, нали?
— Точно така.
Рейчъл добави мляко и ми подаде чашата. Отпих от горещата течност, а любопитството ми растеше, докато тя отиваше до горната площадка да погледне надолу. Под нас още свиреше музика, но не се виждаше никой. Доволна, тя ме отведе отново зад лавиците. Образуваха ефективна преграда и ни скриваха от онзи, който би се качил по стълбите, но имаше достатъчно процепи между архитектурните учебници и списания, за да виждаме кой се качва.
— Вземи си стол — предложи Рейчъл и се настани на бюрото. Придърпах лакиран дървен стол от трапезарията. — Извинявай за цялата загадъчност, но исках да поговорим на четири очи. Бих дошла в къщата за гости, но Андрю е на посещение при клиент в Ексетър. След всичко случило се, не мисля, че е честно да оставям Джейми да гледа Фей.
— Добре — съгласих се търпеливо.
Рейчъл си пое дълбоко дъх и се загледа в отворения лаптоп. От мястото си виждах екрана под ъгъл. Синьото му сияние придаваше на затвореното пространство уютна, медитативна атмосфера — като в библиотека.
— Казах на полицията за снимката на мотоциклета — обясни Рейчъл. — Сещаш се — че може да е на бившия на Ема и е направена някъде тук.
Не й отговорих, но отново усетих вина.
— Ще проверят, но нямаше как да не се зачудя дали Ема е имала и други снимки на Марк наоколо. Такива, които не е рамкирала. Помниш ли, казах ти, че компютрите ни бяха откраднати при обира? Повечето от снимките на Ема се съхраняваха на тях и нямаме достъп до онлайн архив или облак, понеже Андрю не й знае паролата. Но тя имаше няколко кутии с разпечатки на хартия, така че тази сутрин се заех да ги преровя. И ето какво намерих…
Тя плъзна през бюрото обикновена картонена папка. Отворих я и извадих тънка пачка гланцирани снимки. Най-горната беше на висок мъж с тесни черни джинси и тениска. Беше около трийсет, хубавец и добре сложен, с рошава кестенява коса и прорасла брада. Дори на снимката си личеше самоувереността му, забелязваше се и повече от капка нарцисизъм в не съвсем небрежната му поза с ръце, скръстени така, че да подчертаят бицепсите му, докато се усмихваше срещу фотоапарата.