— Не, разбира се, че не.
— Тогава защо питаш?
Лицето й потъмня. Изглеждаше така, сякаш е на ръба да заплаче, но по-скоро от яд. Безпомощно вдигнах рамене.
— Защото… — Защото трябваше да го направя. Защото и преди са ме лъгали. — Беше грешка.
— Грешка?
По стълбите се чуха стъпки. Джейми се показа, вероятно привлечен от шума. Погледна ме, преди да се обърне към Рейчъл.
— Наред ли е всичко?
— Всичко е наред.
Той отново ме изгледа, а после се обърна и се върна долу. Лицето ми гореше, когато се изправих.
— По-добре да тръгвам.
— Да, по-добре си върви.
И двамата мълчахме, докато слизахме по стълбите. Лицето й си бе върнало нормалния цвят, с изключение на две червени петна на бузите. Поколебах се, когато Рейчъл отвори вратата.
— Утре се връщам в Лондон.
— О! — в очите й за миг проблесна нещо, после отново станаха непроницаеми. — Андрю ще ти подготви сметката за наема на хангара. Можеш да пуснеш ключа през отвора за пощата, след като заключиш.
Бавно като в транс пристъпих във влажния нощен въздух. Каквото й да кажех, само щеше да влоши нещата, но не исках да си тръгвам просто така. Вятърът все още беше лек, носеше заплахата от дъжд и солен привкус от морето, когато се обърнах.
— Чао — отсече Рейчъл.
Вратата хлопна тежко.
Докато крачех през горичката, си преповтарях разговора, все едно това някак би променило края му.
Идиот, идиот, идиот!
Господи, как можах да изтърся всичко просто така?! Е, поне Лънди вече нямаше защо да се тревожи за конфликт на интереси. Съмнявах се, че Рейчъл ще иска да говори с мен занапред.
Потънал в мисли, за малко да се блъсна в човек, който идваше от другата посока през горичката. Траск спря на пътеката, очевидно толкова изненадан да ме види, колкото и аз него. През рамото му беше преметната оръфана кожена чанта, а под мишница носеше цилиндричен калъф за чертежи. Външното осветление от къщата вдълбаваше бръчките по лицето му дори повече от обикновено.
— Пак ли си бил у нас? — попита той предпазливо.
— Дойдох да видя Рейчъл.
— Аха! — Траск намести презрамката на чантата на рамото си. — Ужасна е тази история със Стейси Кокър. Абсолютно ужасна. Не съм вярвал, че Едгар Холоуей е способен на подобно нещо. Как е баща й?
— Не съм го виждал — не исках да бъда рязък, но колкото по-малко казвах, толкова по-добре. — Просто наминах да си взема довиждане. Заминавам утре.
Траск внезапно наостри уши.
— Свърши ли вече?
— Трябва да се прибера в Лондон — обясних мъгляво. — Така или иначе, благодаря за спасяването. Благодаря и за това, че ме пусна в къщата за гости. Все пак трябва да си платя престоя.
Андрю раздразнено махна с ръка:
— Боже, не се безпокой за това. Особено след всичко, което стори за Фей.
— Аз наистина…
— Настоявам. Мислиш ли да се връщаш насам?
Помислих си докъде бяха стигнали нещата с Рейчъл.
— Съмнявам се.
— Е… — май нямаше какво повече да си кажем. Той кимна рязко: — Лек път.
Неловко си стиснахме ръцете и Траск продължи през дърветата към къщата. Аз продължих към колата си. Има хора като Лънди, които просто срещаш и ти се струва, че си ги познавал цял живот. С други се разминаваш, без дори да направиш или да оставиш впечатление.
Но мислите ми бяха прекалено заети с кавгата с Рейчъл, за да се занимавам с Траск. Опитах се да се убедя, че така е най-добре. Тя бе преминала през сериозни изпитания и последните няколко дни се оказаха толкова емоционално натоварени, че собствената ми преценка вероятно не бе съвсем точна. И без това помежду ни не се беше случило нищо. Та ние едва се познавахме.
Но колкото и да си го повтарях, нямаше значение. Вярно, не можех да определя чувствата си към нея, но каквито и да бяха, бяха достатъчно силни, че да се чувствам ужасно, докато карах към бившия хангар за лодки.
Потънал в мрачни размисли, в началото не забелязах сиянието. Един завой на пътя го изведе право пред очите ми — блещукаща светлина в мрака от едната страна. Не беше далеч и дори с мъглявата си ориентация из Бакуотърс можех да позная, че горе-долу тук се намира домът на Едгар. Полицията сигурно още претърсва къщата, казах си.
Само че това не беше яркото сияние на прожекторите. Беше болезнено жълта светлина, която примигваше на фона на черното небе. Пак я загледах с нарастващо притеснение. Полицията не би оставила местопрестъплението неохранявано. Не и докато не бъде претърсено изцяло, а не си представях, че са успели да проучат буйните храсталаци в градината. След това светлината внезапно отскочи нагоре и всичките ми съмнения изчезнаха.