— Добре ли си? — попитах.
Лицето й беше безизразно.
— Мислех, че се връщаш в Лондон.
— Така е, но по-късно. — Хайде де! Говори с нея! — Лънди ми каза, че сте се чули.
Тя ме погледна мълчаливо.
— За снощи… — продължих — Не трябваше да… Не исках да те разстройвам.
— Как според теб трябваше да се почувствам?
— Съжалявам, аз просто… ситуацията е сложна.
— И смяташ, че не го знам?
Рейчъл ме гледаше с объркано, почти ядосано изражение, но поне изглеждаше по-спокойна. Чух да приближава кола и знаех, че имам още само няколко секунди.
— Виж, не мога да си тръгна така. Искам да те видя пак.
Не бях планирал да го изтърся просто така и ако се съди по изражението й, Рейчъл също не го очакваше. Изглеждаше без думи. Но точно когато ми се стори, че ще отговори, колата на Лънди изхрущя по чакъла.
Рейчъл ми хвърли последен притеснен поглед, докато инспекторът се измъкваше от колата. Той сковано размърда рамене и разтри кръста си, загледан в тъмното петно на облак над морето.
— Май скоро ще завали.
— В костите си ли го чувстваш? — попита Рейчъл и ми стана приятно да видя усмивката й.
— Чух го по "Радио 2". Все същата работа… — той кимна към папката. — Това ли са снимките?
— Да — тя също погледна към папката. — Малко ми е странно. Андрю все още не знае нищо по въпроса. Не ми е приятно, че го правя зад гърба му…
— Няма нужда да го разстройваш, ако не е необходимо — разумно посочи Лънди. — Може би да влезем и да ги разгледаме?
И двамата с Рейчъл ме погледнаха и аз усетих, че се изчервявам.
— Ъъъ… пуснах ключа през отвора за пощата на излизане.
Когато сутринта отидох да се видя с Лънди при къщата на Едгар, не мислех, че ще се връщам. Инспекторът ме погледна, но не каза нищо
— Няма проблем, имам резервен ключ — Рейчъл извади тежката халка с ключове на сестра си и подрънча с тях, преди да намери необходимия.
Оставих ги с Лънди да влязат първи. Инспекторът се наведе за ключа, който бях пуснал вътре. Вдигна вежди, когато се обърна към мен.
— Да го дам ли на Рейчъл, или ще се връщаш отново?
Реших, че колкото по-малко кажа, толкова по-добре, и го последвах вътре. Бях разчистил, когато си тръгнах, оставих завивката и чаршафите сгънати на дивана. Кутията, в която Рейчъл донесе десерта, стоеше настрани с няколко парчета кафеникав кейк в нея. Беше прекалено сладък за мен, но реших, че това ще попадне някъде в долния край на списъка с прегрешенията ми. Докато тя оставяше папката на масата, Лънди се насочи към купчината снимки в рамки, облегнати на стената. Мотоциклетът още беше най-отпред.
— Сигурна съм, че е на Марк Чапъл — увери го Рейчъл, докато той я оглеждаше. — И се вижда морската крепост на заден фон. Ето, на тези разпечатки е по-ясна!
Когато тя се обърна да отвори папката, Лънди забеляза, че го гледам, и кимна леко като потвърждение, че мотоциклетът отговаря на намерения от него изгорял "Харли". Дойде при масата, на която Рейчъл беше разпръснала по-малките снимки.
— Тези са направени на плажа при вълнолома — тя ги прерови. — Същият мотор е, на същото място, а крепостта определено е тази при естуара. А тук, на тези снимки, е къщата на Вилиърс. Ема сигурно ги е направила от една от кулите. Няма откъде другаде да са били направени.
Лънди ги разгледа с непроницаемо изражение.
— Имаш ли представа защо сестра ти би ги направила?
— Всъщност не. Тя се занимаваше с обзавеждане на къщата, но само с вътрешен дизайн. И дори ако е искала външни снимки, могла е да ги направи от предната морава. Не е било нужно да ходи чак дотам.
Лънди пак прелисти снимките, подравни ги в спретната купчинка и ги върна в папката.
— Може ли да ги взема? Ще ги върна, щом направим копия.
— Предполагам, но те не са мои…
— Не се притеснявай, ще ги пазим добре.
Рейчъл кимна, но въпреки това не изглеждаше доволна.
— Какво да кажа на Андрю?
— Засега нищо. Най-добре първо да проучим нещата. Защо да го караме да си вади прибързани заключения, ако няма причина?
Съществен детайл, понеже би могъл да се окаже и заподозрян в убийство, помислих си аз. Мразех да крия истината от Рейчъл и следващите й думи ме накараха да се чувствам още по-зле.
— Е, значи ще разпитате Марк Чапъл?