Подминахме къщата и излязохме от естуара. Оцелелите кули на старата военна крепост стърчаха от вълните пред нас. Отблизо изглеждаха още по-странно, чужди и страховити реликви, отдавна надживели времето си. Кулите бяха леко раздалечени и всяка се състоеше от правоъгълна, двуетажна метална кутия, която се крепеше на четири наклонени навътре крака. От постройките стърчаха паянтови на вид мостчета и изкривени и ръждясали тераси.
Най-близката кула изглеждаше и най-невредима. Рейчъл се насочи към нея, но Лънди се обади:
— Първо обиколи другите две. Нека ги изключим, преди да разгледаме тази.
Рейчъл се подчини и обърна лодката около външната страна на кулите. Но вече беше ясно, че ако сестра й е правила снимките на къщата на Вилиърс от крепостта, не е било от двете кули, които се намираха по-навътре в морето. Първата беше на практика празна черупка. Металните стени на платформата бяха почернели от огън, макар че, ако се съди по пласта ръжда, пожарът не е бил скорошен. Покривът беше изчезнал, както и външната рамка от тераси и стълби, която бях видял на снимките в уебсайта. Постройката беше напълно изкорубена и сякаш за да подчертаят това, чайките влитаха през зейнала дупка в основата на платформата, стрелкаха се зад останалите без стъкла прозорци и след миг излитаха през липсващия покрив.
Втората кула бе дори в по-лошо състояние. Основната й структура беше изчезнала напълно, стояха само четирите възлести подпори, които стърчаха от морето като ъгли на незавършена пирамида. Лънди свали очилата си и избърса солените пръски от стъклата им.
— Добре, а сега да разгледаме другата.
Рейчъл насочи лодката към последната кула. Дори тук морето беше пълно с наноси и плитко. Виждах бледото дъно там, където около третата кула се образуваше пясъчен нанос, който на места дори стърчеше над повърхността. Водата се удряше в подпорите и създаваше кръстосани вълни, които ни посрещнаха при приближаването. Плисъкът им стана по-звучен, когато Рейчъл ни вкара под крепостта.
Отблизо тя се оказа по-голяма от очакваното. Подпорите бяха конусовидни и изработени от армиран бетон, но силно оронени и увити с водорасли под водната линия. Вееха се от тях като зелена коса и от време на време се чуваше отекващ тътен, когато в кухите тръби се блъснеше по-голяма вълна.
Погледнах нагоре, докато минавахме под тъмната долна страна на кулата на двайсетина метра над главата ми. Гредите, които образуваха основата й, бяха силно ръждясали и изцапани в бяло от птичи курешки и добавяха неприятна смрад с амонячна острота към мириса на водорасли. Рейчъл бутна лодката в котвената платформа, която бе монтирана между разперените крака на кулата, и бързо завърза въжето около гъбата на пристана. Щом вълните разлюляха лодката, тя се хвана за ръждивата стълба, която слизаше надолу във водата.
— Аз ще се кача пръв — каза й Лънди. — Ако някой ще пада в морето, най-добре е да съм аз.
Инспекторът изчака вълните, изтегли се на стълбата и стъпи върху стоманената платформа. Отърси ръждата от дланите си и закрачи напред-назад, така че цялата конструкция задрънча и се разтресе.
— Струва ми се достатъчно солидна. Добре, хайде да се качваме.
Рейчъл слезе втора и с лекота изкатери стъпалата. Последвах я не особено елегантно, но успях да се задържа, без да падна. Стъпалата бяха проядени от корозия, а самата платформа не беше в по-добро състояние. Но Лънди изглеждаше прав — нямаше непосредствена опасност да падне.
Последвах примера на спътниците си и свалих спасителната жилетка, след което се огледах. Още една стълба, по-нова на вид, се изкачваше до малко мостче, провиснало над нас. Оттам поредица метални стъпала водеше до масивна на вид врата към самата крепост. Нямаше друг път за влизане, поне доколкото виждах.
— Погледнете! — Рейчъл посочи назад към брега.
Отвъд откритото море празната къща на Лео Вилиърс стоеше с лице към нас на каменистия си нос.
Рейчъл извади от джоба на якето си бинокъл и огледа къщата през него, преди да го връчи на Лънди.
— Същият изглед като на снимките.
— Дошли сме подготвени, а? — коментира инспекторът, докато вдигаше бинокъла. — Не е точно същата гледка. Ъгълът е прекалено малък.
— Значи е направила снимките отвътре. Да идем да погледнем! — отвърна Рейчъл, чието нетърпение се беше завърнало.