Погледнах през дъждовните капки към къщата на брега.
— Значи с това са изнудвали Вилиърс.
Кларк кимна.
— Миналата година му пратили снимки. Някой го бил снимал през прозорците как си слага грим и перука и изпробва рокли. Имало анонимно писмо, което твърдяло, че съществува и видеоклип, и че всичко ще бъде изнесено онлайн, освен ако не плати половин милион до седмица.
— Не е бил наясно кой го е пратил?
— Не, но предположил, че е замесена Ема Дерби. Била фотограф и имала достъп до къщата му, докато се занимавала с вътрешния дизайн. Вилиърс разполагал със специална гардеробна за женските си дрехи, но веднъж я оставил отключена, докато Ема била в дома му. Смята, че вероятно я е открила, и е събрала две и две. А аз мисля, че казва истината, когато отрича да са имали връзка. Не защото тя не се е опитвала да го свали, очевидно, така че е имала добра причина да го нарани.
Помислих си за онова, което Рейчъл ми беше разказвала за сестра си, спомних си и внимателно режисирания автопортрет в къщата за гости. Ема Дерби би се почувствала ядосана и унижена, ако Лео Вилиърс й откаже, което показваше в съвсем различна светлина публичните сцени и ледената атмосфера помежду им, съобщена от свидетели. Не е било заради края на връзка, а заради отказа от такава.
— А знаем ли нещо за полуголата жена, която чистачът е видял в спалнята му? — попитах, вече със сравнително добра представа какво ще отговори Кларк.
— Той е бил. Или по-скоро "тя"… — Главната инспекторка поклати глава. — Започнал е да проявява невнимание. Още тогава му е било трудно да поддържа целия този маскарад, а когато започнали да го изнудват, направо се паникьосал. Не е разполагал с подобна сума в брой, така че просто избягал. Затворил се в клиниката, където да реши дали иска да направи прехода, или не. Накрая решил, че не е готов, и се върнал у дома в очакване новината да гръмне. Което и се случило, но не както предполагал…
Боже, помислих си, докато се опитвах да си го представя. Вилиърс е заменил един кошмар с друг. Вместо тайната му да стане публична, се оказало, че е главният заподозрян за изчезването на Ема Дерби. И не можел да докаже невинността си, без да разкрие тайната. За първи път усетих към Лео Вилиърс нещо, което не вярвах, че съм способен да изпитам.
Симпатия.
— И защо е чакал толкова дълго, преди да се върне в клиниката? — попитах. Все още не можех да се накарам да мисля за Лео Вилиърс в женски род.
— Изпаднал в криза — отвърна просто Кларк. — Нямал представа какво става, а сега се налагало да се разправя и с всички въпроси и сочене с пръст. Бил е на успокоителни, пиел много и казва, че наистина е обмислял самоубийство. Бяхме почти прави поне за това. Последната сламка се оказала смъртта на кучето му.
— Кучето му?
— Знам — Кларк се усмихна студено. — Взел го като малко, след като го изритали от университета, и според него било единственото същество, което не се интересувало кой е и какъв е. Така че, когато се наложило да го приспи, нещо във Вилиърс просто се скъсало. Забавил се само колкото да го погребе и после просто си тръгнал. Буквално. Качил се на влака и оставил всичко зад гърба си. Къща, кола, пари. Лена казва, че не иска да има нищо общо с всичко това.
Кларк ми се стори скептична поне по този въпрос. Но това поставяше реакцията на Вилиърс в нова светлина, която не беше трудна за разбиране. За да се срути всичко, понякога е нужен само един последен натиск. И макар че обстоятелствата бяха много различни, не беше трудно да си представя как животът става толкова непоносим, че единственият начин да оцелееш е да му обърнеш гръб.
И аз го бях правил веднъж. Но макар че това обясняваше защо банковите сметки и кредитните карти на Вилиърс не са били използвани след изчезването му, то повдигаше съвсем различен въпрос.
— Ако не е използвал собствените си пари, как е платил на клиниката?
— О, той не е точно безпаричен… — Кларк раздразнено тръсна ветреещия се кичур от лицето си. — Майка му е оставила попечителски фонд, който се грижи да не умре детето й от глад. Мърчант е моминското й име, тоест скъсването със стария живот явно не стига до нея. Не иска да има общо само със свързаните с баща му неща.
Припомних си поведението на сър Стивън и предположих, че чувствата са взаимни. Сетих се за хладнокръвното настояване, че трупът, намерен в естуара, е на сина му. Лънди беше повтарял през цялото време, че бащата на Вилиърс крие нещо — вече знаехме какво. Моят син е мъртъв.
Поне от гледна точка на сър Стивън Вилиърс вероятно беше точно така.
— Знаете ли кого сме открили в дрехите му? — попитах.