Цопнах в тъмната и студена вода. Поех си въздух, стиснах капака на люка и се опитах да го затворя. Капакът се огъна, когато Потър се хвърли отгоре му и успя да промуши ръка през малката дупка. Водата плискаше в лицето му, докато се мъчех да го задържа навън, а наводненият кей скърцаше и пукаше под мен. Нещо ме побутна по крака и на ивицата светлина от отвора открих, че е счупеното весло, с което бях тръгнал из Бакуотърс. Облегнах тежестта си на дървения капак, грабнах веслото от водата и забих назъбения му край в облечената в ръкавица длан на Портър. Блъсках по нея, докато той не издърпа ръката си с ръмжене.
Люкът се хлопна. Секунда по-късно изплющя зад гърба ми, когато шофьорът го ритна, но сега предимството беше на моя страна. Притиснах рамо към неодяланите греди и ги удържах на място, докато ритниците спряха.
Във внезапната тишина около мен заплиска вода. Чувах тежкото дишане на Портър отвън.
— Много умно, шибаняко! Какво ще правиш сега, а?
Нямах представа. Люкът се отваряше навътре, така че той не би могъл да влезе, ако остана, където бях. Но и аз не можех да изляза. Треперейки, се огледах наоколо. Водата стигаше до кръста ми и продължаваше да се покачва. През процепите на дървената врата се процеждаха вертикални ивици гаснеща светлина. Различавах голяма част от боклуците, които плаваха наоколо, но никой от тях не ми изглеждаше полезен. Отблъснах продупченото кану, което се удряше в мен като настоятелен кон, и извадих телефона от джоба си. Беше прогизнал, но си струваше да опитам. Екранът остана тъмен.
Така, значи да не се надявам на помощ. Опитах се да запазя спокойствие и да премисля вариантите си. Нивото на водата в хангара вече ми се струваше по-високо, но заедно с него се вдигаше и водата отвън. Потокът беше студен, но не чак опасен за живота, а и Портър би трябвало да бърза да се махне оттук. Беше убил полицай. Не можеше да си позволи да си губи времето и да чака, докато приливът ме принуди да изляза.
После си спомних, че има пушка, и от облекчението ми не остана и следа.
— Там ли си още, или се удави? — подвикна той.
Притиснах ръце към капака, изучавайки грубото дърво. Колкото и да бе здраво, не би могло да удържи изстрел от пушка.
Обадих се през капака на люка.
— Не си влошавай положението!
Гласът ми прозвуча дрезгаво от студа и изтощението. Отвън ми отговори кисел смях.
— Нямам такива намерения. Веднага щом ми кажеш къде са парите, се махам.
Пак същата тема.
— Казах ти, че не знам нищо за никакви пари.
Облегнах глава на неравните дъски.
— Преди малко каза, че са в колата ти, така че защо да ти вярвам?
— Защото това не помага на никого. Убил си полицай. Наистина ли смяташ, че ще стигнеш далеч?
— Тревожи се за себе си. Водата сигурно се е покачила доста там, вътре. Обзалагам се, че ти замръзват топките.
Опитвах се да не обръщам внимание на студа и мислех за пушката. Мобрито сигурно беше в даймлера, но ако Потър се качеше да го вземе, аз щях да стигна до лодката. Очевидно му бе хрумнало същото, иначе вече щеше да е отишъл.
— Знаеше ли, че Лео Вилиърс още е жив?
— Няма майтап.
Разбира се, че е знаел, порицах се сам. Нали затова бягаше. При условие че Вилиърс се оказа не само жив, но и невинен, щеше да е само въпрос на време, преди полицията да започне да търси други заподозрени.
— Баща му ли ти каза? — попитах с ясното съзнание, че колкото по-дълго стои тук, далеч от пушката, толкова повече везните се накланят в моя посока.
— Да не мислиш, че старецът ще си признае, че синът му се е върнал като жена? Сякаш ще го тръби на всеослушание!
Тихият плясък на водата издаде, че Потър се движи. Заслушах се за знак, че се качва по стълбите, готов да изтичам към лодката.
— Как разбра? — продължих да питам.
— Возех го, когато от полицията се обадиха да съобщят новината. Трябва да се грижим сър Стивън да е доволен, нали?
— Говори с тях пред теб?
— Ще се изненадаш какви неща чува човек, когато го смятат за даденост.
Долових нотка на горчивина, но я подминах, загрижен повече за онова, което правеше Потър. Чувах как се движи из водата и се опитва да е тих.
— Така ли откри и че сме тръгнали за морската крепост?
— Да, това не го очаквах. Направо щях да се надрискам, когато спомена морската крепост, честно ти казвам. Нямах търпение да оставя стареца, за да проверя какви ги вършите там.
Гласът му идваше от по-далеч, по-скоро откъм кея, отколкото откъм стълбите. Напрегнах се да разбера какво прави, като се надявах да не развързва лодката.