Започнах да обмислям нов въпрос, когато нещо изведнъж закри слабата светлина, която се процеждаше през дървените процепи. Обърнах се и видях пред тях да преминава сянка. Веригата на катинара изтрака, когато Портър започна да я дърпа. Изоставих люка, докато портата се тресеше и бясно се спуснах натам, но в паниката си бях забравил, че съм на по-високата площадка. Бях направил едва няколко крачки, когато кракът ми се плъзна от ръба и паднах в дълбокото.
Това ме спаси. Докато се качвах, вратата изведнъж замря. Сянката зад нея изчезна и Портър зацапа обратно към площадката. Вече не се опитваше да пази тишина, докато бързаше към люка, от който ме бе подмамил да се отдалеча. Ако бях стигнал до портата, нямаше да успея да се върна навреме, бях на косъм дори сега. Тежкият найлонов дъждобран бе като котва, под достигащата до гърдите ми вода. Сякаш се опитвах да тичам в кошмар на забавен каданс. Чувах как Портър джапа покрай стената, докато бързаше да стигне преди мен.
Успя. Видях как дървеният капак се огъва под напора на удара му и опира в греблото, което бях вклинил там. Чу се силно изпукване и веслото се разцепи, а аз се хвърлих срещу капака и го затворих. Стегнах се и изплюх солената вода, нахлула в устата ми, докато по капака се сипеха бесните удари на Портър.
— Мамицата ти!
Ударите спряха. Чувах задъханото му дишане и отчаяните ругатни. Облегнах глава на неравните мокри дъски, останал без дъх и разтреперан от студа. Бях прогизнал и нивото на водата продължаваше да се покачва. Портър за малко да ме измами на три пъти! Нямаше да мръдна от люка, докато не се убедя, че си е отишъл.
— Виж, това е пълна тъпотия — пророни той с дрезгав от разочарование глас. — Искам само парите. Щом ми кажеш къде са, и ще те оставя на мира.
Дори нямах сили да крещя.
— Продължавам да ти повтарям, че не знам нищо за никакви пари. Няма значение колко пъти ще питаш, отговорът е само един. Не знам!
От другата страна цареше тишина, но чувах дишането му и знаех, че още е там. Най-после проговори.
— Е, изборът си е твой. Не казвай, че не съм те предупредил.
Чух го да джапа през водата и да тръгва по стълбите. Напрегнах се, мислейки си за пушката. Или готвеше поредния номер?
— Какво ще рече това? — попитах.
Гласът му се разнесе от по-високо — беше стигнал до площадката отгоре на брега.
— Само двама души са могли да вземат парите от къщата на Холоуей, преди да пристигне полицията. Ако ти не знаеш къде са, тогава остава сестрата на Дерби.
— Не, чакай! — извиках. — Тя не знае нищо. Чакай!
Само че стъпките му вече се бяха отдалечили. Мисълта, че Портър отива при Рейчъл ме хвърли в паника. През главата ми премина, че това е поредният трик, за да ме изкара навън, но нямаше значение. Грабнах счупеното весло, рязко отворих капака и се приготвих да посрещна ново нападение. Не се случи нищо. Погледнах навън. Потокът беше придошъл и бърз, но не забелязах никой да ме дебне в здрача. След това от брега горе се разнесе шум.
Двигател на кола.
Значи Портър си тръгваше. Не усетих облекчение, само вледеняващо чувство за гибелна опасност. Умът ми препускаше, докато се напъвах да се покатеря през люка. Телефонът ми не работеше и не можех нито да предупредя Рейчъл, нито да се обадя в полицията. А и ключовете от колата ми бяха в него. Единствената ми надежда беше лодката. Ако още бе там, имах шанс.
Бях се измъкнал наполовина от люка, когато забелязах, че шумът от двигателя се усилва. Не ми звучеше достатъчно басов или мощен, за да е на даймлера, и внезапно осъзнах защо. Гумите заскърцаха по брега, а аз задрапах да се изхлузя през люка обратно в хангара.
Миг по-късно колата ми връхлетя през дървенията над мен.
30
Падах в ледената вода, а стената зад мен се разлюля под зверския напор. Не чувах и не виждах. Не можех да дишам. Блъсках във водата, но бях изгубил усещане за посока. Нещо ме удари по главата. Отплувах настрани, убеден, че пада цялата стена, а след това главата ми се подаде на повърхността. Напълних дробовете си с въздух и солена вода. Кашлях и се борех да дишам, като същевременно се мъчех да остана на повърхността. Краката ми вече не достигаха дъното и тежкият дъждобран се напълни с вода, заплашвайки да ме повлече надолу. Въздухът беше пълен с прахоляк, отзвуците от сблъсъка все още отекваха и аз се въртях и гърчех, когато нещо ме блъсна в раменете. Обърнатото кану плаваше зад мен като гърбат кит и бавно се въртеше в кипналата вода.
Преметнах ръка през него и благодарно се вкопчих в гладкия му корпус. Задъхан, погледнах към мястото, където стоях допреди малко. През портата на хангара нахлуваше достатъчно бледа светлина, за да видя, че каменната стена около люка е изкривена напред.