В отвора бе забит смачкания калник на колата ми.
Заля ме вълна на отчаяние. Водата вече ближеше стените високо над средата им и продължаваше да се покачва. Не след дълго цялото долно ниво щеше да е под вода. И аз заедно с него.
Но Портър щеше да е стигнал до Крийк Хаус преди това. А Рейчъл нямаше да е сама там. Траск беше в ареста, но Фей, а вероятно и Джейми, щяха да са в къщата. Портър вече беше убил ранена тийнейджърка и невъоръжен полицейски инспектор.
Нямаше да остави живи свидетели.
Заритах към потопената площадка на кея, но когато се качих на нея, изгнилите дъски се откъртиха от повредената тухлена стена и ме хвърлиха обратно във водата. И без това вече бях видял достатъчно — отворът бе безнадеждно блокиран.
Отново се хванах за кануто и се опитах да принудя размекнатия си мозък да мисли. Мракът в хангара се сгъстяваше. Здрачът навън прерастваше в нощ и скоро щеше да стане твърде тъмно, за да виждам. Стиснал кануто, изплувах до портата. Знаех, че няма особена вероятност да я отворя, след като Портър не беше успял, но трябваше да опитам. Катинарът и веригата се намираха отвън. Пуснах кануто, заритах с крака и пъхнах длани през тесните процепи на вратата. Дъските ожулиха кокалчетата ми, докато със замръзнали пръсти опипвах за катинара. Беше покрит с ръжда и неотварян от години. Задърпах го с всички сили, а после заудрях самата врата, за да проверя дали има шанс да счупя просмуканите с вода греди.
Но те бяха прекалено здрави, а аз нямах повече време за губене. Отказах се и отново хванах кануто. Не можех да мина нито през портата, нито през люка. Оставаше ми една последна възможност.
При това Портър не би могъл да знае за нея.
Светлината не стигаше, за да видя тавана, но очевидно се намираше извън обхвата ми. Треперещ от студ, разрових плаващия около мен боклук, докато не открих счупеното весло. Дръжката му беше цепната от опита на Портър да мине през люка, но все още беше достатъчно дълго за целта ми. Доплувах до средата на помещението и се закрепих с една ръка за кануто, а с другата протегнах греблото към сенките. Разчитах единствено на допира, като влачех върха напред-назад по неодяланите греди. Чу се тупване, когато ръбът задра в нещо.
Резето на капака към апартамента отгоре!
Бях го ругал, когато си удрях пръста на халката под килима, но сега той беше единствената ми надежда за измъкване. Молейки се да не е с катинар или закован, опитах да избутам резето с веслото, но бързо се отказах. Беше прекалено тромав инструмент. Ако възнамерявах да отворя капака, налагаше се да го направя с ръка. Опитах да изскоча нагоре, но не можах да се добера до тавана. Оставаше ми кануто. В корпуса зееше назъбена дупка, по-голяма от юмрука ми, която щеше да го потопи, ако го обърна в нормално положение, така че вместо това се изкатерих на преобърнатия му корпус. И така не се получи — щом отпуснах тежестта си, водата бликна през дупката и кануто потъна под мен. Слязох и го оставих да се издигне отново. Огледах се наоколо, но дори ако между плаващите боклуци имаше нещо полезно, отвън беше станало твърде тъмно, за да го видя. Хайде де, все нещо трябва да има? Бях запазил обемистия дъждобран заради минималната изолация, която предоставяше. По-важното в случая бе, че дебелият найлон е водоустойчив.
Ритах с крака, за да държа главата си над повърхността и смъкнах дрехата. С вледенени ръце я свих на топка и я натиках в дупката в корпуса на кануто. Тапата беше примитивна, но не разполагах с нищо друго. С надежда да издържи достатъчно дълго, пак се изтеглих върху преобърнатото кану. То се изплъзна изпод мен. Изплюх солена вода и опитах отново. Пак се плъзна, но този път успях да се удържа върху него и го яхнах като кон.
Сега таванът се оказа на няколко пръста над главата ми. Но кануто вече започваше да потъва. Завъртях се тромаво и сляпо заопипвах долната страна на капака, докато не намерих ръждивото резе. Стиснах го с обезкървените си пръсти и се помъчих да го дръпна. Беше здраво заклещено. Кануто потъваше все по-бързо и аз задърпах резето с всички сили, без да обръщам внимание на острите метални ръбове.
Без предупреждение то се изстреля назад и посипа лицето ми с парченца ръжда. Нямах време за облекчение. Вдигнах ръце към капака и бутнах. Кануто се залюля, но капакът не помръдна. Повторих опита. Този път усетих леко изместване.
Пак натиснах. Капакът се вдигна малко повече и ми позволи да пъхна ръка.