Наводнението изкривяваше всички белези на сушата и отличителни знаци, но от едната страна виждах дългия криволичещ жив плет, който минаваше покрай пътя.
Черният даймлер бе заседнал в наводнения овраг.
За малко да преобърна лодката, когато скочих на крака да го разгледам по-добре. Шофьорската врата на голямата кола зееше отворена и малките вълнички преливаха през прага. Портър беше направил същата грешка, която и аз допуснах на брода — беше подценил дълбочината на водата или се бе надявал все пак да премине с колата. Не беше успял.
Самият той не се виждаше никъде. Огледах пътя с надеждата да го забележа някъде наблизо, но като изключим колата, беше пусто. После потокът направи завой и изгубих даймлера от поглед.
Но за първи път, откакто се качих на лодката, си позволих да се надявам. Макар да не се залъгвах, че е възможно да се откаже, без колата на Портър щеше да му се наложи да измине остатъка от пътя през наводнението пеша.
Все още имаше шанс.
Стисках здраво лоста за газта, все едно така можех да увелича скоростта на двигателя. Лодката вече се носеше възможно най-бързо, но дори с помощта на течението движението й ми се струваше влудяващо мудно. Цяла вечност не различавах нищо друго освен наводнената равнина и мрак. След това през завеса от размахани клони зърнах светините от дома на Траск.
Стисках зъби, сякаш исках да накарам лодката да се движи по-бързо, но тя продължаваше напред с все същата спокойна скорост. Светлините постепенно растяха и се превърнаха в дълга лента големи прозорци с по-малък жълт квадрат от една от спалните под тях. Постепенно започнах да различавам вътре силуети и цветове. Движение. Взирах се отчаяно да различа подробности. Потокът ме понесе по поредния завой и горичката пред паркинга се изпречи между мен и къщата, а грейналите прозорци се изгубиха за цяла агонизираща минута. После постепенно се появиха отново.
Вълните ближеха бетонните подпори, но Крийк Хаус се издигаше величествено над стихията. Прозорците на горния етаж показваха ясно осветената стая от другата страна. Виждах Рейчъл и Фей на дивана, момиченцето — умиротворено сгушено в леля си, която четеше книга. В по-малкия прозорец забелязах как Джейми се взира мрачно в компютърен екран на бюрото си.
В безопасност.
Благодаря ти, Боже! Отпуснах се на седалката, изведнъж покосен от силата на облекчението. Очертани в мрака, прозорците показваха ярко осветената вътрешност на къщата като на ням филм. С приближаването си различих устата на Рейчъл да се движи беззвучно — четеше на Фей. На долния етаж, под примигващата светлина на компютъра, Джейми седеше със скрито в дланите си лице.
Никой от тях дори не поглеждаше навън. Двойният стъклопакет щеше да приглуши шума от приближаването на лодката, а аз добре знаех колко непрогледно става стъклото през нощта. Щом лампите се включеха, френските прозорци се превръщаха в огромно огледало и дори някой от къщата да бе погледнал навън, щеше да види само собственото си отражение.
Но това нямаше значение, важното бе, че пристигнах навреме. Насочих лодката към понтонния кей, докато обмислях как да подходя. Не исках да губя време с продължителни обяснения, тъй като Портър все още беше някъде отвън. Най-важното беше да ги изведа от къщата колкото се може по-бързо. Всичко останало можеше да почака, докато ги кача на сигурно в лодката и се махнем оттук.
Вече бях почти до кея, когато Рейчъл вдигна глава от книгата. Погледна през рамо към стълбите и в същото време на долния етаж Джейми се извърна към вратата на стаята си. Внезапно изстинах, осъзнавайки какво се случва.
На вратата имаше някой!
Рейчъл каза нещо на Фей и остави книгата. Понечи да се надигне, но в стаята под тях Джейми се изправи и извика нещо. След това излезе.
Да отвори вратата.
— Не!
Лодката се разлюля, когато скочих на крака.
— Рейчъл! Рейчъл!
Бясно размахвах ръце. Но тя не можеше да ме види или чуе. Зад тъмното огледало на стъклото бях невидим. Докато лодката минаваше последните метри, можех само да гледам как се заслуша в нещо отдолу. Внезапно и двете с Фей трепнаха. Рейчъл извика нещо и скочи на крака. Изтича към стълбите, но бе стъпила едва на второто, когато Джейми се показа, като се препъваше.
Зад него беше Портър.
Мокър и покрит с кал, шофьорът изкрещя и посочи към Рейчъл. Объркана, тя поклати глава. Той направи крачка към нея, обвинително размахвайки пръст.
Джейми се изправи и се хвърли към него, а после залитна назад, когато Портър заби дланта си в лицето му. Прозорецът заглуши писъка на Фей, докато брат й се премяташе по стълбата.