— Не можеш да продължаваш да се самообвиняваш! — казах, макар да бях наясно, че няма да е от полза. Бяхме водили същия разговор и преди, макар и не със същите думи.
— Да, но ако не бях аз, Лънди изобщо нямаше да отиде на онова проклето място. Ако не бях такава твърдоглава крава, щеше да е още жив!
— Случилото се с Лънди не е по твоя вина. Той беше полицай, вършеше си работата.
Сигурен бях, че би го направил отново, ако се налагаше. През седмицата след убийството му бях отишъл да посетя съпругата му в техния дом. Листенцата на цъфтящите череши, които обграждаха улицата, вече бяха нападали и деликатната розова красота се беше превърнала в кафяв тор по каналите. Сандра Лънди се държеше с кротко достойнство, когато попита как е загинал съпругът й. Разказах й, че е спасил живота на двама ни с Рейчъл и че, ако не беше той, щяхме да загинем и ние. Тя прикри очите си за миг, после се усмихна:
— Това е хубаво. Щеше да се радва да го чуе.
Не споменах за обаждането от болницата, което тревожеше Лънди сутринта в деня на убийството му. Възможно беше дори да не е знаела за него, а и надали щеше да има някаква полза да я притеснявам.
Рейчъл бе понесла тежко смъртта на инспектора, но мислех, че вече е започнала да се примирява. Определено не даваше признаци, че иска да се върне в Австралия.
— Случило се е нещо, нали? — попитах, докато гледах гладките линии на лицето й и ръцете, които мачкаха салфетката.
Тя си даде секунда, преди да отговори, остави лъжичката и нагласи чашата в чинийката.
— Пийт се обади.
— Пийт? — попитах, макар че се бях досетил.
— Морският биолог, за когото ти разказах. С когото се разделих.
— Онзи с двайсет и две годишната докторантка по бикини.
Веднага съжалих за казаното. Усмивка изкриви ъгълчетата на устата на Рейчъл, но беше по-скоро тъжна, отколкото иронична.
— Аха. Чул за… случилото се. Показали го дори в новините в Австралия. Беше притеснен и искаше да се увери, че съм добре… — тя ме погледна. — Иска да опитаме пак.
Загледах се през витрината на кафенето. Туристите се въртяха отвън и бяха повече, отколкото си струваше да броя. Уличен музикант свиреше на китара. Джазирана версия на What а Wonderful World.
— А ти какво искаш?
— Не знам. Но бяхме заедно седем години. Не си изкарвахме толкова зле.
Докато той не избяга с друга, помислих си, но този път успях да се сдържа. И без това положението беше достатъчно тежко.
— И?
Рейчъл сви леко рамене.
— Ами, казах му, че ще го обсъдим, когато се прибера.
Стоях напълно неподвижно и имах чувството, че земята се мести под краката ми.
— Със сигурност заминаваш, така ли?
— Налага се. Случиха се толкова много неща, трябва ми известно време да дойда на себе си. А и вече не съм нужна тук.
Така ли? Беше сложила длани на масата. Пресегнах се и похлупих едната с ръка.
— Рейчъл…
— Моля те, недей! Не мога… — тя спря. — И така ми е достатъчно трудно.
На мястото на изтръпналата безчувственост дойде разочарование, което сякаш ме притисна физически.
— Каквото и да кажа, няма да промениш решението си, нали?
Тя се вгледа в мен продължително, като леко милваше дланта ми с палец. След това лекичко ме стисна и прибра ръката си.
— Съжалявам.
Аз също.
Усмихнах се насила и прибрах ръка при чашата си.
— Кога заминаваш?
Част от напрежението на Рейчъл видимо изчезна.
— Веднага щом си оправя делата тук. Андрю намери къща под наем в Челмсфорд, докато положението се изясни. Мястото е чудесно и наблизо има добро училище за Фей. Смята при първа възможност да обяви Крийк Хаус за продажба. Не могат останат там след всичко, което се случи. Няма да им е лесно, но може би новото начало ще помогне.
— Звучи като добра идея.
Като се замисля, имаше нещо нездраво в прекрасната къща на ръба на солените блата. Въпреки модерната й визия и цялото планиране, което Траск бе вложил в дизайна, къщата не бе щастлив дом. Изглеждаше натрапена на пейзажа, а не част от негo, и това се отнасяше и за хората, които живееха там. Траск беше предпазлив човек, но толкова се бе увлякъл да пази семейството си от Бакуотърс, че беше забравил основното правило: трагедията може да дойде и отвътре.
Надявах се, че следващите обитатели на къщата ще имат по-голям късмет.
Уличният музикант приключи песента си под съпровода на ръкопляскания. Слушателите му се разотиваха, а той се наведе преброи монетите в калъфа на китарата.
— Какво ще правиш, когато се прибереш? — попитах.