Изпих ги с бутилка вода от запаса, който също носех в багажника, след това рухнах обратно на шофьорската седалка, докато спорех със себе си какво да правя. Ако състоянието ми прераснеше в сепсис, мястото ми беше в болница. От друга страна, можеше да се окаже и невинен, макар и досаден вирус, от който да се отърва без особени проблеми.
Е, нямаше начин да се разбере. В момента не се чувствах достатъчно болен, за да отида в болница, но това скоро можеше да се промени. Особено ако продължавах да си седя с мокрите дрехи.
Добре тогава.
Бързо премислих вариантите. Връщането в Лондон очевидно не беше сред тях, нито мотаенето тук неизвестно колко време. Главата ми пулсираше, когато се изправих. Почаках световъртежът да отмине и след това тръгнах по чакълената пътека, която минаваше между дърветата.
Отблизо къщата на Траск изглеждаше дори по-поразителна, ъгловата и модерна с обветрени кедрови стени, предназначени да се слеят с околната среда. Бетонните колони, които я издигаха над земята, може и да я правеха устойчива на наводнения, но освен това означаваха, че ще се сблъскам със стъпала за изкачване до входната врата. Чувствах се слаб като бебе, докато се мъкнех нагоре и спрях да си поема дъх, преди да почукам на дървената врата. Чух кучето да джафка отвътре и след малко Траск ми отвори.
Не ми се стори много зарадван да ме види.
— Дойде ли пътната помощ?
— Не, аз… има малка промяна в плана. Има ли хотел наблизо?
— Хотел? — Траск го каза така, сякаш концепцията му е съвършено чужда. — Нямам представа. Не мисля.
— Ами мотелче? Кръчма?
— Не, не и на километри оттук. Защо? Не ми казвай, че си решил да превърнеш престоя си в почивка? — част от раздразнението му се разсея, след като ме огледа. Намръщи се. — Добре ли си? Изглеждаш ужасно.
— Добре съм, това е просто… просто вирус… — изиграх последната си карта; идеите ми се бяха изчерпили. — Подминахме някаква къща по пътя насам, къща за гости беше. Знаете ли чия е?
Ако собствениците се окажеха местни и имаха възможност да ме пуснат за няколко нощи, тогава можех да си почивам, докато антибиотиците подействат. Разбира се, наясно бях, че се държа глупаво и залагам на вероятността да не се влоша повече, вместо да се разбързам да се спасявам. Но не беше сигурно, че ще ме сполети сепсис.
Траск ме погледна неуверено.
— Старият хангар за лодки, него ли имаш предвид?
Кимнах, облекчен.
— Знаете ли чий е?
— Наш е — той ми се стори смутен. — Жена ми го реновираше.
При друг случай навярно щях да забележа, че нещо не е наред, но точно в момента цялата ми енергия отиваше да остана на крака.
— Знам, че се натрапвам, но мога ли да отседна там тази нощ? Ще ви платя за цяла седмица — допълних, забелязал колебанието му.
Той отклони поглед и прокара пръсти през косата си.
— Аз не… всъщност не е готов.
— Няма значение. Ако има легло и някакво отопление, това ми стига.
Траск въпреки всичко не изглеждаше доволен. Но, след като ме погледна отново, видът ми явно го накара да се реши.
— Чакай тук, ще ида да доведа Рейчъл. Тя знае за къщата повече от мен.
С тези думи затвори вратата и ме остави да стоя отвън. Чувствах се твърде зле, за да ме е грижа, и просто приех, че не иска да заразя семейството му с неизвестния си вирус. Облегнах се на стената и отпуснах глава на обветрените греди. Стори ми се, че мина доста време, преди вратата да се отвори пак. Този път беше съпругата на Траск. Уморени бръчки скриваха привлекателните й черти, но в зелените й очи витаеше студ.
— Андрю казва, че искаш да наемеш хангара за лодки.
— Само за тази нощ.
— Лош случай на грип, а? — тя ми подаде връзка ключове. — Хайде, иди да изчакаш в колата, докато събера това-онова! Пусни си парното.
Чувствах се твърде изтощен, за да се срамувам от себе си — просто се завлякох обратно през горичката до паркираните лендроувъри. Съпругата на Траск не каза коя от колите ще ползваме, но ключовете имаха електрическо копче, значи не беше древният дифендър. Качих се в новия сив лендроувър с чувство за дежавю при спомена за колата, която карах навремето, и запалих двигателя. Докато чаках парното да загрее, извадих телефона си да отменя заявката за пътна помощ. Не ми беше приятно да причинявам допълнителни неприятности на Траск и семейството му, но явно нямах друг избор.
Второто ми обаждане беше до Джейсън — да го осведомя, че няма да успея да стигна до Котсуолдс. Първоначално прозвуча скептично, вероятно предположи, че просто си намирам извинение, за да пропусна партито, но нещо в гласа ми очевидно го убеди. "Погрижи се за себе си", поръча ми, очевидно притеснен. Казах, че ще го направя, макар да бях наясно, че съм закъснял. Тъкмо прибирах телефона, когато се появи жената на Траск. Носеше кашон и торби, в които, както предположих, имаше кърпи и чаршафи. Слязох от колата — инстинктивен опит да помогна, но тя само поклати глава.