— Ще се справя.
Май така беше по-добре. Докато тя недоволно стоварваше багажа на задната седалка на лендроувъра, аз си взех лаптопа и пътната чанта от колата, а краката ми се подгъваха на всяка крачка.
— Това ли е? — попита Рейчъл, след като се върнах. — Да тръгваме тогава!
Въпреки отоплението в колата още треперех. По пътя домакинята не ми проговори, но демонстрираше недоволството си всеки път, когато превключваше скоростите. Мълчанието се трупаше, докато не го наруших.
— Съжалявам за всички неприятности, които ви причинявам. Много благодаря, че правите това за мен!
— Все пак хангарът е къща за гости. За това служи.
Поредната злостна смяна на скорости. Пак опитах.
— Наистина не знаех чий е, когато попитах за стая.
— А щеше ли да има някакво значение?
— Аз просто… се надявах да ви се махна от главата.
— Е, планът ти проработи, а?
Гледано в профил, лицето й изглеждаше сърдито и безкомпромисно. Нямах представа защо е толкова разстроена, но ми беше писнало.
— Знаеш ли какво, забрави за къщата. Просто… ме остави където и да е.
— Сега пък си промени мнението, така ли?
Исусе!
— Просто спри, ще сляза тук!
И от двете страни на потока нямаше нищо друго, освен тресавища и ниви, но не ми пукаше. Жената се намръщи.
— Държиш се глупаво. Не мога да те оставя насред нищото.
— Тогава ме хвърли някъде, където мога да си хвана такси. В града, все едно, не ми пука.
Тя ме погледна изпод вежди. Мъчех се да спра да треперя, но не можех.
— Не ми изглеждаш добре — заключи.
— Добре съм — заявих, наясно, че инатът ми граничи с глупост.
Съпругата на Траск не реагира. Продължи да кара известно време, преди да заговори.
— Не си хванал просто простуда, нали?
Канех се да кажа, че няма значение. Но по-рационалната ми половина се досети, че в момента не мога да си позволя прояви на гордост.
— Имам проблем с имунната система — признах.
— Какъв?
— Не е заразно — уверих я, бях наясно какво си мисли. Не исках да й обяснявам, но не виждах начин и да го заобиколя. О, да му се не види. — Далакът ми е отстранен…
— По дяволите — Рейчъл ми се стори загрижена, а не само стресната. — Не трябва ли да те види лекар?
— Аз съм лекар. На антибиотици съм, просто имам нужда да полегна някъде.
Това ми спечели поредния поглед, този път скептичен.
— Не си ли казал на Андрю, че си съдебен специалист?
— Така е — искаше ми се изобщо да не бях започвал разговора. — Преди това бях общопрактикуващ лекар.
— Явно не си особено добър в професията. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш — да се разкарваш наоколо с мокри дрехи? Защо не каза нищо?
Като се замисля, това не беше от добрите ми идеи, но нямах енергия да споря.
— Ще се оправя — повторих вяло.
Съпругата на Траск ме погледна така, че стана ясно какво мисли по въпроса.
— Надявам се. Вече пристигнахме.
Тя вкара лендроувъра в покрит със сгурия паркинг и вдигна ръчната. Хангарът за лодки представляваше малка каменна постройка, щръкнала на брега на потока. Долната й половина бе нагазила във водата, а на стената беше драсната черта, за да личи докъде стига високият прилив. Горната половина представляваше етаж, вдигнат на едно ниво с брега на потока. Две малки прозорчета от двете страни на вратата й придаваха вид на детска рисунка.
Съпругата на Траск отиде до нея и подпря кашона на стената, докато прерови дрънчаща връзка ключове.
— Хайде де, къде си… — мърмореше си под нос. — Съжалявам за това!
Най-сетне намери правилния ключ и отвори врата с хълбок. Вътрешността на хангара ме изненада. Липсваха интериорни стени, помещението беше едно и голямо, обзаведено като студиен апартамент. Оказа се много по-светло, отколкото ми се струваше, гледано отвън.
Неизмазаните каменни стени бяха боядисани в бяло и светлината се лееше през голям еркерен прозорец, който гледаше към потока. Малкият кухненски бокс бе преграден от едната страна, от другата имаше камина на дърва и пред нея — диван и кресло. Мебелите бяха в скандинавски стил от шейсетте, с изчистени линии и пастелни цветове, а част от дървения под бе покрита с тъмночервен килим.
Всичко изглеждаше ново и неизползвано, във въздуха още се носеше слаб мирис на прясна боя. Колкото и малка да беше къщата, изглеждаше светла и просторна — от онези, които се срещат по страниците на лъскавите списания за пътуване. Траск беше казал, че жена му я е реновирала — беше свършила прекрасна работа.