Тя остави кашона на кухненската маса.
— Не очаквахме гости преди началото на сезона — обясни и бързо обиколи да включи уредите. От монтирания на стената отоплител лъхна горещ въздух. — Не е довършено още, но ще ти е достатъчно удобно. Камината също работи, ако ти потрябва. Няма интернет и телевизия, но като цяло би трябвало да хванеш мобилен сигнал. О, а банята е ето тук!
Тя ми посочи врата в малко помещение, скрито в ъгъла.
Кимнах, но бях забелязал, че нещо липсва.
— А леглото къде е?
Притесних се да не би малкият диван да се разтяга на легло, по жената на Траск се насочи към част от стената, покрита с необработени дъски. Хвана една кожена лента, дръпна и целият панел се завъртя, за да разкрие прибиращо се легло.
— Та-да! — обяви тя без ентусиазъм. — Донесох чаршафи и кърпи, в колата са. Спокойно си почини, докато подготвя къщата. Не спорих с нея. До еркерния прозорец имаше кресло. Сгуших се в него, виеше ми се свят и треперех при все топлия въздух от отоплението. Вече ме тресеше, цялото тяло ме болеше и губех сили. Видях, че нивото на водата отвън в потока изглежда много по-ниско. Докъдето ми стигаше погледът, съзирах само поля, дюни и вода. Зачудих се дали съм постъпил правилно с идването тук и дали не е трябвало просто да потърся болница. Ако състоянието ми се влошеше, не можех да очаквам помощта да пристигне бързо. Щях да завися само от себе си.
Именно така и бях свикнал.
Станах, когато съпругата на Траск се върна, но тя само махна с ръка на предложението ми да й помогна.
— Няма нужда! — Дори ми се усмихна. Вярно, насилено, но все пак топло. — Просто поседни, преди да паднеш.
Права беше. Не й отне много време да оправи леглото. След това спря и се огледа.
— Добре, мисля, че това е всичко. Оставих ти чай, кафе, малко супа и провизии, така че не би трябвало да умреш от глад. Да ти е нужно нещо друго?
— Не, благодаря — просто исках да си тръгне, за да мога да рухна в леглото.
— Ще взема ботушите ти. Имаме сушилня и ще ги сложа в нея. Все някой ще намине да ти ги остави утре… — тя ме погледна неуверено. — Сигурен ли си, че ще се оправиш?
— Ще се оправя.
— Ще ти напиша номера ми в случай на… Е, за всеки случай… — тя го надраска на тефтерче от едно от кухненските чекмеджета и ми го връчи. — Трябва ли да се обадя на някого, за да го уведомя къде си? Съпругата ти, някой друг?
— Не. Но все пак благодаря.
Рейчъл все още не ми изглеждаше доволна, когато се упъти към вратата. Посегна да я отвори, но се спря.
— Виж, съжалявам, че се държах лошо с теб отначало. Просто… денят беше странен. Твърде емоционален. За всички ни.
Ако не се чувствах толкова съсипан, щях да се почудя какво ли значи това.
— Не се притеснявай. Оценявам всичко, което със съпруга ви правите за мен.
— Съпругът ми ли? — стори ми се озадачена, после очевидно разбра какво имам предвид и изражението й се промени. — Андрю ли имаш предвид?
Осъзнах, че съм направил ужасна грешка.
— Съжалявам, помислих…
— Андрю не ми е съпруг. Той ми е зет.
Беше се изчервила. Стигна до вратата, докато се чудех какво да кажа.
— Обади се, ако ти потрябва нещо — заяви тя, без да ме поглежда, и излезе.
Вратата се затвори зад гърба й. Погледнах тефтерчето в ръката си. Вече знаех какво ще видя. Над телефонния номер с разкривени букви беше написала името си.
Рейчъл Дерби.
8
На следващата сутрин ме събудиха чайките. Шумните им крясъци ме измъкнаха от дълбокия сън, бяха толкова силни, сякаш се намираха в стаята заедно с мен. В клепачите ми напираше мека светлина, което беше странно, понеже спях на спуснати завеси. Опитах се да пренебрегна и двете — не ми се ставаше, но след това отворих очи. Втренчих се в непознат заострен покрив с боядисани в бяло греди, без ни най-малка представа къде съм. След това си спомних.
Значи все още бях жив.
Полежах известно време, уютно стоплен под завивката. Не изпитвах особено желание да помръдна, докато предпазливо проверявах как се чувствам. По-добре, реших. Много по-добре.
И гладен.
Това беше добър знак. Почти не бях ял снощи. След като Рейчъл Дерби си тръгна, за кратко поумувах върху идеята да взема душ, но не смятах, че ще ми стигнат силите. Взех два парацетамола да сваля температурата, отворих си кутия доматена супа и я сложих да се топли на електрическия котлон, докато си събуя все още мокрите панталони. Хапнах, колкото можах — треперех толкова силно, че лъжицата дрънчеше по паницата.