Внимателно подбрах думите си.
— Мислех, че трябва да се закара в сервиз. Може ли да я оправи тук?
— Стига солта да не е разяла двигателя прекомерно, според него ще успее. Не се притеснявай, Джейми знае какво прави. Той сам стегна лендроувъра си, белия, от нулата. Спестяваше и си го купи, когато беше на петнайсет, като ремонтираше каквото може и купуваше резервни части от моргите и онлайн. Напълно способен е да свали и почисти двигател.
Прозвуча ми по-скоро като разяснение на факт, отколкото като хвалба. Искаше ми се, разбира се, предложението да е било направено вчера, но бяха имали достатъчно проблеми, без да се налага да спасяват и мен.
— Все още мога да повикам пътна помощ — казах. — Не очаквам сина ти да се откаже от почивните си дни.
— Той няма против, хоби му е. Ако останеш доволен от работата му, ще приеме заплащане. Догодина ще постъпи в университет, така че парите ще са му от полза… — Траск наклони глава към телефона, който в момента ми свиреше тихо музика. — Не ми изглежда майсторът да се е запътил насам.
Прав беше. Вероятно щях да си тръгна по-бързо, ако синът му успее да ремонтира колата, отколкото ако чаках пристигането на пътната помощ. Но ми хрумна и нещо друго. Погледнах ключовете за колата ми, оставени на кухненския плот.
— Как е отворил капака?
— По същия начин, по който отворихме и багажника. Оставил си колата отключена.
Явно съм бил по-зле, отколкото предполагах. Спомних си, че взех чантата си от багажника, докато Рейчъл товареше лендроувъра, но и животът ми да зависеше от това, не можех да се сетя дали след това съм заключил. Припряно се замислих какво държа отзад: кален гащеризон и ботуши плюс куфарчето, в което се намираха работните ми инструменти. Нищо поверително или притеснително, но обикновено бях по-внимателен.
— Ето затова я донесох — Траск се накани да побутне хладилната чанта с ботуш, но се спря, преди да я докосне. На лицето му се изписа отвращение. — Джейми забеляза миризмата. Не я отворихме, но наистина не искам това чудо пред къщата си!
Като го спомена, вече и аз усетих миризмата — наситена амонячна смрад, която лъхаше от кутията. Наведох се и отворих капака. Смрадта внезапно се усили. Траск отстъпи крачка назад.
— По план вчера бях тръгнал на гости у приятели — обясних и го оставих да види сиренето и виното. Ледът, в който ги бях опаковал, отдавна се беше стопил. Виното не беше пострадало, но липсата на охлаждане не беше подобрила вкусовите качества на узрелия камамбер.
Траск ги зяпна стреснато, после се разсмя.
— Исусе, помислих си… така де, сещаш се!
Сещах се. Предвид професията ми, беше приел, че в кутията има някаква зловеща улика. Гримасата му се уталожи в обичайните дълбоки бръчки, щом веселието му отшумя.
— Обади ми се инспектор Лънди — каза той, опитвайки се да звучи равнодушно. — Не беше официално, просто… от любезност. Каза ми, че намереният вчера труп почти със сигурност е на Лео Вилиърс.
Изненадах се, но само за миг. Лънди несъмнено познаваше семейството от изчезването на Ема Дерби. Успокояването на тревогите им може и да не влизаше в стандартните процедури, но беше извънредно хуманен жест. Заради него инспекторът се издигна в очите ми.
Въпреки това не беше редно да си позволявам коментар. Кимнах неопределено, а Траск намръщено се загледа в пода.
— Виж, вчера беше… е, малко дадохме на късо. Джейми се надява да оправи колата най-късно следобед, но няма как да е сигурен, преди да оцени размера на щетите… Но ако отнеме повече време… — Той сякаш се мъчеше да намери точните думи. — Казвам само, че така или иначе къщата се дава под наем, така че ако трябва, може да останеш още една нощ.
Не беше най-гостоприемното предложение, но разбирах защо се чувства раздвоен.
— Благодаря, но предпочитам да се прибера.
Домакинът кимна с рязък жест, сякаш се опита да прикрие облекчението си.
— Твоя работа. Предложението ще важи, ако си промениш мнението.
Когато Траск излезе, извадих съсипаното сирене от хладилната чанта и колебливо го подуших, преди да преценя, че вече се е развалило. Увих го в найлоновата торба, която намерих на кухненския плот. Хладилната кутия продължаваше да смърди, така че я измих, за да се отърва от миризмата. Дори това малко усилие ме разтрепери, затова си направих чаша чай и седнах пред прозореца. Мисълта за грешното предположение на Траск отново ме накара да се усмихна. Разбираемо беше. И не можех да го виня, че не желае парче от труп пред къщата си.
Знаех от опит какво е.
Неясна мисъл се опита да разбуди подсъзнанието ми, но ми се изплъзна почти веднага. Почувствах се по-добре след кратката почивка и след като си допих чая и измих чашата, отидох да огледам ботушите, които Траск ми беше върнал. Не бяха пригодени за накисване в морска вода, но като изключим лекото втвърдяване, все още бяха годни за носене. Канех се да ги оставя, когато неясното притеснение се върна. По-силно този път. Взирах се в ботушите и се опитвах да се сетя какво съм пропуснал. И изведнъж ме осени.