— О, идиот такъв! — изпъшках.
9
В потока имаше по-малко вода, отколкото когато обикалях брега предишния ден. Макар че нямаше как да проверя, ако се съди по вида му, до прилива имаше още час-два.
Надявах се времето да ми стигне.
Преди да напусна къщата за гости, се постарах да премисля какво точно ще ми е необходимо. Фотоапаратът ми беше в пътната чанта, така че за късмет беше с мен. Но дори ако откриех онова, което търсех, нямаше начин да разбера колко лесно ще стигна до него. Гуменият ми гащеризон остана в колата при Траск, а след вчерашния ден не възнамерявах да се мокря пак. В студиото нямаше нищо, което да ми помогне, но откъснах няколко найлонови торби от ролката под мивката и ги сложих в прясно почистената хладилна чанта. Прибрах охладителните пакети в малкия фризер на хладилника, за да се замразят, и излязох навън да видя какво ще мога да открия.
Няколко стъпала водеха към кея пред хангара за лодки. Маркировка на стената — горе-долу на средата на стълбището, показваше колко високо се вдига обикновено водата; камъните над нея бяха сухи и светли, а тези отдолу — тъмни и влажни. Нивото на водата беше по-ниско в момента, доста под горния ръб на кея. Входът към мокрия хангар се намираше отпред — голям квадратен отвор, който даваше достъп до потока. Беше преграден от подута от водата дъсчена порта, обезопасена с ръждив, но солиден на вид катинар. Оттам нямаше да мога да вляза, но по средата на стълбите имаше малка платформа, а в стената над нея се виждаше дървен люк. Грубата дъска, която го затваряше отвътре, се придържаше само от хлабаво въже, преметнато през ръждясал пирон, съмнявах се някой да има против да надзърна. Пантите шумно възразиха, когато го отворих. Посрещна ме застояла миризма на вода и мухлясали камъни. Отворът беше нисък и се наложи да се наведа, за да мина. За малко да падна от другата страна, където нивото на пода беше по-ниско. Вътре беше студено и тъмно и поспрях, докато очите ми привикнат. През портата на предната стена нахлуваха ивички светлина — достатъчно, за да виждам, след като заклиних и люка така, че да стои отворен.
Ремонтът, превърнал горния етаж в апартамент, не бе стигнал до долу. Стоях на тясно мостче — твърде малко, за да бъде смятано за кей, — което минаваше по протежение на едната стена. При прилив би било напълно залято, но в момента под него се виждаше тинестото речно дъно. Дъските на мостчето бяха хлъзгави и прогнили и по тях бяха натрупани всякакви лодкарски боклуци. Кану със зейнала в дъното дупка бе килнато на една страна, покрито с коркови шамандури, разпадащи се спасителни жилетки и скъсани парчета от стари живарници.
Надявах се, че ще намеря кука за лодки или нещо подобно, но най-удобното, на което попаднах, беше късо гребло със счупена лопатка. Не беше идеално, но все пак щеше да свърши работа. Взех го, преметнах въжето на кукичката, за да държи люка затворен, после се качих отново по стълбите, където бях оставил хладилната чанта.
Дори и това малко упражнение стигаше да ме измори. Поспрях, докато си поема дъх и огледам потока, криволичещ през ширналите се наноси и солени блата. Чудех се дали ще ми стигнат силите. Преди по-малко от двайсет и четири часа се притеснявах да не се озова в болница — сега се канех да хукна на поход през приливно тресавище, най-вероятно за да гоня вятъра.
Но вината си беше моя. Болен или не, трябваше да позная онова, което се бе изпречило право пред очите ми предния ден. Вероятно вече бях пропуснал шанса си и, ако се помотаех още малко, със сигурност щеше да ми се изплъзне.
Взех хладилната чанта и поех по брега на потока. Следобедът беше по-светъл от вчерашния ден, но облаците все още застилаха небето с одеяло, което му придаваше цвят на развалено мляко. Поначало нямаше кой знае каква пътека — просто тясна ивичка кална пръст, където блатните треви и растения не бяха толкова гъсти. Не след дълго изчезна и тя. Постарах се да не отклонявам поглед от потока, докато крачех по брега, но не след дълго се наложи да обръщам повече внимание къде стъпвам.
Лека-полека ставаше все по-трудно да напредвам. Приливите бяха изрязали сложна мрежа от канали в меката песъчлива почва на тресавището. Потокът беше като гигантски корен, от който се разклоняваха по-малки вади и от тях — още по-мънички. Открих, че пътят ми е блокиран от кални езерца и частично залети оврази. Някои бяха достатъчно тесни, за да ги прекрача или прескоча, други не ми даваха шанс, освен да ги заобиколя, като се надявам, че в крайна сметка ще успея да се върна обратно. След като в продължение на цяла вечност следвах един канал, без да намеря как да го прекося, спрях да си почина и да се ориентирам. Равният пейзаж беше лишен от забележителности, като изключим пясъчните гърбици, увенчани с остра трева. Редиците на тръстиката замазваха границата между земята и водата и, като погледнех назад, едва успявах да видя къщата за гости.