Оставих хладилната чанта и обмислих как да постъпя. Бях се надявал, че, ако следвам потока навътре към сушата, в крайна сметка ще стигна до същия участък, който бях навестил предишния ден, когато вървях в посока, обратна на дома на Траск. Но нямах идея колко далеч е мястото и сега се бях отклонил толкова много от курса, че ми бе трудно да различа потока от многобройните канали и канавки, пръснати наоколо. Приливът вече се връщаше през солените блата и при тези условия или щях да се загубя, или да си счупя глезена.
Колебливо премислих дали да не се върна, но в този момент забелязах човек навътре в блатото. Беше твърде далеч, за да различа пола, но когато се приближи, видях, че е жена. Почувствах странно напрежение, когато осъзнах кой е.
Рейчъл Дерби вървеше към мен по другия бряг на наводнения канал, който се опитвах да пресека. Беше преметнала през рамо платнена чанта — по-скоро торба. Гъстата й тъмна коса беше прибрана на хлабава опашка и изглеждаше прекрасно дори в гумените си ботуши, стари джинси и червено водоустойчиво яке.
Спря срещу мен с развеселено изражение.
— Не очаквах да те засека навън.
— Ами… реших да се поразходя — вдигнах счупеното весло и се зачудих колко ли странно изглеждам. — Взех го назаем от къщата за гости.
— Ясно… — тя стрелна с поглед хладилната чанта. — На пикник ли отиваш?
— Ами не. Знам, че изглежда малко странно…
— Нищо подобно, сигурна съм, че счупеното весло ще ти е от голяма полза! — Рейчъл не се усмихна, от което се почувствах още по-глупаво. — Няма да те питам какво правиш. Не ми е работа и съм сигурна, че имаш добро оправдание да се озовеш тук. Но сигурен ли си, че ще успееш да се справиш? Когато те видях за последно, изглеждаше ужасно.
— Чувствам се много по-добре — уверих я.
Зелените й очи ме погледнаха скептично.
— Стига да знаеш какво правиш. Приливът ще настъпи след около час, така че не те съветвам да си навън по това време. Ако смяташ, че сега районът е неприятен, ще стане много по-зле, когато се наводни.
Погледнах към гумените ботуши и торбата на новата си позната, без да съм сигурен дали идеята, която ми е хрумнала, е добра или лоша.
— Колко добре се оправяш в района?
— Достатъчно, за да знам кои части да избягвам — тя се намръщи. — Защо?
— Опитвам се да стигна до онзи участък от потока, до който се разхождах вчера. Не беше далеч от къщата ви, та си мислех, че ако следвам потока, ще ме отведе дотам… — свих рамене. — Не се оказа толкова лесно.
— Добре дошъл в Бакуотърс — долових в отговора й намек за усмивка, но може и да си въобразявах. — Къде точно искаш да се озовеш?
— Не знам точно. Брегът се ронеше и имаше стара лодка, потънала в тинята…
— До една изсъхнала върба? Познавам мястото. Не е далеч, но ако не знаеш как да стигнеш там, лесно ще се загубиш, а това наистина не е хубаво, когато приливът се връща. Ако си го намерил от Крийк Хаус вчера, не можеше ли да почакаш и да тръгнеш оттам?
Ако бях изчакал, какъвто и шанс да имах да намеря онова, което търсех, щеше да е изгубен.
— Всъщност не. Може ли да ме упътиш?
— Оттук ли? — Тонът й ясно показваше какво мисли за идеята. — Това не е място, където би искал да се разхождаш. Мислех, че си си взел поука след вчера.
— Важно е.
Тя поклати глава — или примирена, или изумена от глупостта ми.
— Това има ли нещо общо със сестра ми?
Беше хубав въпрос, но ми трябваха няколко секунди, за да отговоря.
— Не, доколкото знам.
Поне толкова можех да й кажа. Цялото приключение би могло да се окаже просто загуба на време. Но трябваше да разбера по един или друг начин.
Рейчъл се загледа през соленото тресавище и отметна кичур коса, паднал пред лицето й.
— Добре — каза след малко. — Ще те заведа.
Вървяхме от двете страни на наводнения канал, докато не стигнахме до място, където се стесняваше. Все още беше прекалено широк за прескачане, но тук над него бяха прехвърлени дебели изтъркани дъски, които образуваха груб мост. Щом се озовах при нея от другата страна, Рейчъл уверено се насочи обратно към потока. Не забелязвах пътека, но тя явно нямаше проблем да намира пътя през гъстата растителност, която покриваше тази част от блатото като зелен килим.