Отначало вървяхме в мълчание. Не беше точно неловко, по-скоро резултат от търсенето на път към безопасна за разговор територия. Рейчъл първа наруши тишината.
— Е… как ти се стори къщата за гости?
— Става. Харесва ми, много е приятна.
— Благодаря. Не е съвсем завършена. Все още имам да спретна едно-друго, преди да я отдадем под наем за лятото.
— Цялата работа ли вършиш сама?
— Така си намирам занимание. Повечето беше свършено преди… преди да дойда тук… — Рейчъл прескочи неудобната тема. — Андрю е архитект, така че е направил плана и укрепването, а сестра ми отговаряше за вътрешния дизайн. Наеха строители да свършат основната работа, трябваше само да се дооправи. Няколко мазки боя тук-там, да се окачат снимките, такива неща…
Траск беше споменал, че е построил Крийк Хаус за жена си, но не бях осъзнал, че е архитект.
— Разгледах снимките на сестра ти. Надявам се, че нямаш против.
— Нали за това са там. Или ще бъдат, само да ги окача. С изключение на няколко от по-старите, като онзи мотоциклет и автопортрета, всички са направени в района. Идеята беше да ги продаваме на хората, които ще отсядат там, така че всички са за продан. Е, като изключим автопортрета. Все се канех да го прибера… — в гласа й се прокрадна горчива нотка. — Не че Ема щеше да е против…
Неодобрението й ми се стори несъзнателно. Но споменаването на сестра й ми даде възможност да подхвана темата, която исках.
— Виж, за вчера… Съжалявам, трябваше да се досетя.
— Не се притеснявай. И аз трябва да ти се извиня за лошото отношение. Почувствах се като истинска крава, когато открих, че не се… така де.
— Преструвам на болен?
Гримасата й беше само отчасти престорена.
— Да, нещо такова. Сериозно, наистина ли се чувстваш добре? Можем да спрем, ако имаш нужда от почивка.
— Не, добре съм.
Опитах се да го кажа убедително, макар да не се чувствах съвсем добре. Преходът през блатото вземаше своята дан. Мускулите на краката ме наболяваха и с удоволствие бих оставил хладилната чанта за няколко минути. Но не бих го признал, дори ако разполагахме с време. Бях направил достатъчно лошо впечатление предишния ден.
— Значи си бил общопрактикуващ лекар? Какво те накара да смениш професията? — попита Рейчъл.
Не беше тема, в която исках да навлизам точно в този момент.
— Дълга история. Нека просто приемем, че съм по-добър в това си занятие.
— Добре, разбирам от намеци. Мога ли поне да попитам как изгуби далака си? При катастрофа или…?
Предпочитах да избегна и тази тема, но ако все се изплъзвах от въпросите, щеше да реши, че се надувам. Не исках да създавам такова впечатление. Опитах се да измисля по-малко драматично обяснение, но после реших, че е най-добре просто да го кажа.
— Наръгаха ме.
— Аха, да бе… — Гримасата на Рейчъл се промени, когато видя изражението ми. — Боже! Не се шегуваш, нали?
Стори ми се искрено шокирана. Не възнамерявах да се впускам в подробности, но в крайна сметка й разказах за Грейс Страчън. Как съм се забъркал в оставената от нея диря от трупове на малко островче на Външните Хебриди и за малко да стана една от жертвите й, когато ме нападна на прага на собствения ми дом в Лондон. Лицето на Рейчъл се смръщваше все повече, докато ме слушаше. Когато завърших, възкликна:
— Просто се е появила у вас и те е наръгала? Боже, каква кучка!
Понечих да кажа, че Грейс е с умствено заболяване и жертва на насилие, но усилието не си струваше.
— Може и така да се каже.
— Какво стана с нея? Още ли е в затвора?
— Не. Така и не успяха да я хванат.
— Искаш да кажеш, че още е на свобода?
— Полицията смята, че вероятно е мъртва… — не ми се искаше да задълбавам в темата. — Ами ти? Не ми звучиш като местен жител.
— Поначало съм от Бристол, но живеех в Австралия, преди да дойда тук.
— С какво се занимаваш? — попитах заинтригуван.
Рейчъл сви пренебрежително рамене:
— Морски биолог съм. Занимавах се с проучвания на ефекта от замърсяването с пластмаса в Големия бариерен риф, но в момента съм в нещо като безкрайна отпуска.
Поспрях да почистя ботуша си от кална туфа блатна трева.
— Сигурно идването тук е било голяма промяна.