Тя ме позяпа известно време.
— Е, това направо съсипа всички очаквания за грандиозно разкритие…
Надявах се да е точно така. Дори самата мисъл ме изнервяше заради собствената ми глупост. Вчера следобед бях стоял на брега точно до маратонката, гледах я да се полюшва наоколо сред останалия боклук, отклонен от потока във вирчето. По онова време бях прекалено зает да се притеснявам, че съм изпуснал аутопсията, за да осъзная какво най-вероятно ме зяпа в лицето.
Разбира се, напълно възможно беше да не е нищо по-зловещо от стара обувка. Но нямаше да узная, преди да я открия, а Рейчъл беше права. За разлика от нея не познавах Бакуотърс и, ако обувката бе отнесена нанякъде, щях да имам нужда от помощ, за да я открия.
— Е, какво й е толкова специалното? — попита спътничката ми, докато се насочвахме към участъка от брега, на който бях стоял вчера. — Или просто си обикаляш наоколо и събираш стари маратонки?
— Не ми е хоби. Но преди време в Британска Колумбия имаше такъв случай — отвърнах. — На определен участък от брега изплуваха обувки. Много бяха — поне дузина в рамките на около пет години. Имаше ботуши и други обувки, но основно маратонки. И във всички тях все още стояха стъпалата.
Рейчъл се намръщи, но не ми се стори шокирана.
— Готино. За какво става дума, сериен убиец?
— Това беше една от версиите на полицията, както и че може да са на жертви на азиатското цунами. Но се оказа, че повечето обувки са на хора, скочили или паднали от конкретен мост във Ванкувър. Телата им били отнесени в морето, а…
— А стъпалата са се отделили с времето — кимна Рейчъл. Като морски биолог несъмнено познаваше ефекта на водата по-добре от другите хора. — И как така не са потънали?
— Понеже имат пълни с въздух гумени подметки — поспрях да си избърша челото. Тялото ми даваше знак, че го пресилвам, но почти бяхме стигнали целта. — Подметките ги държат на повърхността, а обувките спират мършоядите да се доберат до съдържанието. Дрейфували са стотици мили, преди морските течения да ги изнесат на една и съща крайбрежна ивица.
— И сега смяташ, че в тази обувка може да е кракът на Лео Вилиърс?
Много внимавах да не спомена нито Вилиърс, нито сестра й, но Рейчъл не беше глупава.
— Не знам — признах. — Може и да си е просто стара изхвърлена от някого маратонка. Но изглеждаше мъжки размер.
По принцип не бих скачал на подобни заключения — женските стъпала могат да бъдат също толкова големи, колкото и мъжките. Но това се случваше рядко и, макар да не бях обърнал чак такова внимание предишния път, си спомнях добре, че обувката беше голям размер. Освен ако Ема Дерби не е имала ненормално големи крака, не беше нейна и исках да успокоя притесненията на Рейчъл, без да съм твърде очевиден.
Тя обаче прозря кодирания ми коментар.
— Не се притеснявай, малката ми сестричка не беше любителка на маратонки. Беше плувкиня, но ако бе започнала да се занимава с джогинг, сигурно и това щеше да прави на токчета.
Отново долових същата неодобрителна нотка в гласа й, но нямах време да умувам върху напрежението между нея и сестра й. Бяхме стигнали брега на потока. Водата беше по-ниско, отколкото при предишното ми идване, но песъчливият бряг, изяден от прилива във форма на полумесец, изглеждаше по същия начин. Във водата плаваха парчета дърво, пластмасови бутилки и други боклуци, видях и същата глава на кукла като предишния ден.
Но маратонката липсваше.
— Сигурен ли си, че е била тук? — попита със съмнение Рейчъл.
— Абсолютно.
Огледах надолу и нагоре калния бряг. Въпреки че знаех колко малка е вероятността да заваря обувката тук и че бързо настъпващият прилив вероятно я бе отнесъл веднага след като я видях, пак бях разочарован. Заля ме вълна от изтощение и ако Рейчъл не беше до мен, щях да седна на хладилната чанта да си почина.
— Приливът вероятно я е отнесъл към устието вместо навътре в сушата — заяви спътничката ми и смръщи вежди. — Малко по-надолу има друг участък, където брегът е поддал. Може да е заседнала там.
Не говорехме, докато вървяхме по брега на потока. Вече започвах да треперя. Най-разумно би било да приключа за днес, но нямах намерение да го правя. След около десет минути стигнахме до участък, където брегът се беше оронил и образуваше частично завиряване. Рейчъл забави ход.
— Това е — посочи тя. — Ако не е тук, може да е отишла къде ли не.
Оптимизмът ми гаснеше заедно с енергията. Вече бях спрял да се сърдя на себе си, задето съм пропуснал възможността да огледам обувката първия път, когато Рейчъл посочи:
— Какво е онова там?
При рухването на поредния участък от брега в потока беше паднала и малка туфа храсти. Гнездото от мъртви клонки беше оплетено с трева и плевели и сега видях, че там се е закачило и още нещо белезникаво.