Обърната на една страна там плаваше маратонка.
— Това ли е? — в гласа на Рейчъл се долавяше възбуда.
— Така мисля.
Освен ако маратонките не бяха две — възможно, но не особено вероятно. Когато се приближихме, вече се виждаше, че обувката е дясна. Беше само на няколко метра от нас, заседнала в оплетените клони, с обърната към нас подметка. Ако бях с гумените ботуши, лесно щях да я взема, но нямах намерение да джапам във водата с кожените. Оставих хладилната чанта и внимателно стъпих на ронещия се бряг. Подметките ми потънаха в песъчливата тиня, щом се опитах да докопам обувката с веслото. То цопна във водата, не му стигаха няколко сантиметра. Примъкнах се още малко напред.
— Дръж се за мен!
Рейчъл ми подаде ръка. Беше топла и суха, когато я хванах, и имаше силна хватка, когато се наклони назад, за да играе ролята на противотежест. Наведох се с веслото и пак пропуснах, но този път на косъм. Следващия път то се закачи за маратонката, събори я от клоните и я блъсна по-близо до нас.
Избутах я по-наблизо, после използвах веслото, за да я насоча през водата към мен. Рейчъл пусна ръката ми и се постарах да не забелязвам внезапното отсъствие на топлата й кожа.
— Съжалявам да ти разваля настроението, но това не прилича на нещо, в което Лео Вилиърс би допуснал да го видят, жив или мъртъв — отбеляза тя.
И аз си мислех същото. Под покривката от тиня маратонката ми се стори евтина и обемиста, създадена за улицата, а не спортен модел. Не прилягаше на представата ми за Вилиърс — човек, който си е шиел дори палтата по поръчка в Сейнт Джеймс и е притежавал ръчно изработена пушка, която струва цяло състояние.
— Това червен чорап ли е? — попита Рейчъл, като се наведе над рамото ми да погледне. — Определено не е на Лео Вилиърс.
Права беше. Макар да знаех през цялото време, че вероятно няма да намеря нищо, усетих прилив на разочарование, който отнесе и малкото останала ми енергия. Канех се да оставя обувката да отплава, когато осъзнах, че ако е празна, в нея не би могло да има чорап. И след това забелязах нещо друго.
Връзките бяха завързани.
— Май ще е най-добре да се отдръпнеш — предупредих. Но беше твърде късно. При побутването ми маратонката се превъртя във водата и ни показа отвора си.
В нея, почти скрити от изгнилия чорап, стърчаха бялата кост и хрущялът на нечий глезен.
10
— Трябваше да ми се обадиш.
Лънди ми прозвуча по-скоро укорително, отколкото раздразнено. Стояхме в кухненския бокс на къщата за гости с чаши недокоснат чай, изстиващи на плота. Той беше по-официално облечен от предишния път и се почудих дали обаждането ми не е прекъснало някакви планове за празника.
— И какво точно да кажа? — попитах уморено. — Напълно възможно беше да се окаже просто стара маратонка. Отидох само, за да успокоя въпросите в главата си. А и бездруго нямаше време да организираме издирване преди следващия прилив.
Това ми спечели недоволно изсумтяване.
— Жалко, че не ти е хрумнало да я погледнеш, когато си я видял вчера.
На мен ли го казваш! Щом видях какво съдържа маратонката, се изправих пред тежък избор. Макар да не ми се искаше да се занимавам с нея сам — това беше работа на полицията — приливът пълнеше потока притеснително бързо. Ако не я бях преместил, водата скоро щеше да го направи, а не исках да рискувам отново да я загубя.
Така че, след като направих няколко снимки, използвах найлонов плик, за да взема маратонката, после обърнах плика, за да остане увита вътре. На това място нямаше мобилен сигнал, така че успях да се обадя на Лънди чак когато се върнахме в къщата за гости.
Инспекторът се изненада от обаждането ми, особено като споделих къде съм отседнал. Траск очевидно не го беше споменал при предишния им разговор, но Лънди не коментира, само въздъхна недоволно. Щял веднага да дойде, каза и добави да не мърдам никъде.
Не планирах да повтарям разходката. Преходът през блатото ме беше изцедил и когато с Рейчъл се върнахме в къщата за гости, вече се чувствах скапан. Докато тя направи чай, аз сложих в найлонов плик охлаждащите пакети, които бях замразил, и ги пъхнах в хладилната чанта при крака, преди с благодарност да се отпусна в креслото. Виждах, че Рейчъл припира да ме разпита, но се въздържа. И по-добре — и бездруго не можех да й кажа нищо.
Аз самият имах повече въпроси, отколкото отговори.
Лънди пристигна по-бързо от очакваното заедно с двама криминолози. Остана при мен, докато Рейчъл ги заведе на мястото, където намерихме маратонката. Не предложих да отида с тях, наясно бях, че вече съм се пресилил повече, отколкото е редно, а и приливът щеше да направи минаването през потока невъзможно. Рейчъл каза, че недалеч от мястото, където намерихме маратонката, имало малък мост, така че можело да оставят колата си и да продължат оттам. Тримата тръгнаха, като полицаите взеха със себе си и хладилната чанта със съдържанието й. Лънди едва дочака да затворят вратата, преди да се обърне към мен.