— Не го знаеше, когато ме извлече от потока — отвърнах, но ясно си спомнях как помислих, че лендроувърът изобщо няма да спре, шофьорът, изглежда, дълго обмисляше дали да се върне. А предложението да ме извлече до Крийк Хаус дойде едва след като Траск разбра защо съм тук. И дори тогава, изглежда, се колебаеше. — Струва ми се, че не го харесваш особено.
— Не е въпрос дали го харесвам, или не. Вярно, че понякога се държи като надут гадняр, но вече имаш впечатление за него и семейството му. През последната година преживяха много. Достатъчно зле беше, че съпругата му изчезна, но и да се окаже, че е въртяла любов зад гърба му… — Лънди се намръщи над чашата с чай. — Семейството има ужасен късмет. Първата съпруга на Траск починала малко след раждането на дъщеричката му — някакви следродилни усложнения. Наложило се да отгледа самичък бебето и сина си, което надали е било лесно. След това срещнал тази чаровна млада дама, лондончанка, която също е самотна, оженил се за нея и я довел на гъза на географията, ще ме извиниш за приказката. Един Бог знае какво са си мислили и двамата, но е трудно да си представи човек как са очаквали да проработи бракът им…
— Той знаел ли е за аферата с Лео Вилиърс, преди жена му да изчезне?
Със закъснение осъзнах, че нямам никакво право да разпитвам, след като вече не съм част от разследването, но Лънди само вдигна рамене.
— Казва, че се е досетил, че се вижда с някого, но не и с кого точно. Това изникна впоследствие, след като поискахме разпечатката от телефона й. Имаше много скорошни обаждания на номера на Вилиърс, приключили няколко дни преди изчезването. След това всичко общо взето сочеше в една посока.
— Вчера каза, че сте подозирали и Траск?
Лънди се усмихна тъжно:
— Той е съпругът, разбира се, че го подозирахме. Но по време на случката е бил в Дания на архитектурна конференция. Неколцина свидетели са видели жена му и са говорили с нея след заминаването му, два дни по-късно тя изчезнала. Синът и дъщеря му също са отсъствали, момичето било на училищна екскурзия, момчето — на гости при приятел, така че тревогата се вдигна едва по-късно същата седмица.
Сетих се за хубавата и самоуверена жена в рамкираната снимка. След смъртта на Лео Вилиърс само случайна искрица късмет би помогнала да узнаем какво се е случило с нея. Смъртта е достатъчно страшна за семейството, но е в пъти по-ужасно, когато любим човек е в неизвестност. А ако убиецът й беше захвърлил трупа в Бакуотърс, както изглеждаше вероятно, досега нямаше да е останало нищо, по което да я разпознаят. Жизнеността, суетата, амбициите и всичко останало, което е представлявала Ема Дерби, щеше да е изчезнало отдавна. Макар да не я бях познавал, усетих познатата празнина. Бездната между живота и смъртта и днес продължаваше да е загадка — толкова непонятна, колкото и когато загубих собственото си семейство.
— Докторе? — стресна ме Лънди. — Добре ли си?
Взех се в ръце. Не бях осъзнал, че съм се отнесъл — явно бях по-уморен, отколкото осъзнавах.
— Извинявай. Просто се замислих.
Той си допи чая и остави чашата.
— Е, аз най-добре да тръгвам. По план този следобед трябваше да съм на рождения ден на внучката си. Обеща да ми запази парче от тортата, макар че надали ще се сети…
— И на мен не ми се вярва — усмихнах се на горчиво-сладкия спомен за рождените дни на собствената ми дъщеря. — На колко е?
— На четири. Истинска млада мадама, такава си е Кели. Вече знае как да ме върти на малкото си пръстче.
— Имаш ли други внуци?
— Още не, но скоро ще имам. Дъщеря ми Лий, майката на Кели, очаква второ дете… — Той поклати глава. — А сякаш не са минали и две минути, откакто самата тя духаше свещичките. Ами ти? Имаш ли… ъъъ… някакви планове, като се прибереш?
Успя добре да се прикрие, но знаех какво се канеше да попита. Имаш ли деца? Беше се спрял навреме, значи или си беше написал домашното и ме беше проучил, или някой му беше разказал за миналото ми. Вече бях свикнал с въпроса и макар че винаги щеше да е болезнен, рядко ме хващаше неподготвен. Но Лънди видимо се притесни и вече и бездруго зачервеното му лице пламна в още по-тъмночервено.
— Не, нямам планове — отвърнах, за да му спестя неловкото положение.
— Добре. Ами, благодаря още веднъж! — той ми подаде месестата си длан. — Лек път, доктор Хънтър!
След като Лънди си тръгна, излях студения чай и си направих нов. Макар че още се чувствах смазан, не забелязвах тръпки или треска, които да подскажат, че инфекцията се усилва. Но посещението на инспектора ме остави потиснат. Не можех да виня Кларк, че не ме иска отново в разследването — дотук определено не се бях увенчал със слава, въпреки това се чувствах разочарован. Освен това, колкото и съмнителни да бяха обстоятелствата, до някаква степен си бях изкупил вината с намирането на стъпалото. Разходката в блатото може и да не бе добра идея, но поне щях да се върна в Лондон със съзнанието, че съм свършил нещо полезно.