С удоволствие бих продължил разходката, но скоро щеше да се стъмни. Обърнах се, обзет от странно и нежелано безпокойство, което в началото не можах да разпозная. Чак когато почти стигнах до къщата за гости осъзнах, че гледката към устието ми беше напомнила за Бароус, което на свой ред бе размърдало мислите за тялото, което намерихме на пясъчните дюни.
Опитах се да го изтласкам от главата си, като си казах, че вече нямам задължения към него. Не се получи. Въпреки че вече не участвах в разследването, това не ме спираше да мисля за него. А и не бях приключил напълно с тази задача: Лънди ме беше помолил да му пратя снимките на маратонката. Нямаше как да стане от къщата за гости, но все пак можех да ги прехвърля от фотоапарата на лаптопа заедно с направените в Бароус.
И ако се случеше да им хвърля още един поглед, какво лошо щеше да има?
Върнах се в къщата, сложих чайника и свързах фотоапарата с лаптопа си. С чаша чай до себе си, огледах отново изображенията на маратонката. На големия екран на лаптопа бяха много по-подробни, но тъй като стъпалото като цяло беше скрито в обувката, не научих нищо, което вече да не знаех. Известно време се взирах в яркочервения чорап, уголемих го, за да видя по добре тъканта. Макар че не беше в полето ми на дейност, почти сигурен бях, че калният плат е синтетичен, а не естествена материя, беше от полиестер или някакъв подобен материал.
Това може и да беше само предположение, но за другото, което забелязах, не можеше да има съмнение. На подметката на обувката, скрита от пласта тиня, бяха отпечатани думи, които не бях забелязал преди това. Бяха достатъчно малки да не ги видя на екрана на фотоапарата, но на лаптопа се различаваха по-ясно. Увеличих изображението и си поиграх с контраста, докато не ги видях съвсем ясно. Три думи, щамповани или отлети в гумената подметка: Made in China.
Очевидно беше, че маратонката и яркият синтетичен чорап не съвпадат с образа, който си бях съставил за Лео Вилиърс, но това вече бе проблем на Лънди. Все пак отворих снимките, които бях направил на самото тяло, докато лежеше на пясъчния склон. Ставата на десния глезен стърчеше от мокрия крачол на джинсите, но не достатъчно, за да я разгледам. Отворих снимките на главата. Чудовищното нараняване беше точно толкова страшно, колкото го помнех. Избрах друга снимка, за да погледна странично. Огледах и изходната рана в опит да установя траекторията на изстрела.
Беше безсмислено да умувам. По няколко снимки нямаше да видя нищо, което полицията и патологът да не открият сами. Заставих се да затворя лаптопа, преди да се увлека прекалено, наясно, че това само ще ме разочарова. Вместо това си направих нова чаша чай и седнах с изключени лампи да гледам как нощта се спуска над потока.
През нощта се събудих само веднъж, разтревожен от продължително грухтене и странен печален вой. Тюлени, осъзнах сънено. Рейчъл беше права, казах си, преди да заспя отново. Наистина звучаха като пияни лабрадори.
Алармата на телефона ми ме изтръгна от дълбок сън без сънища. Чувствах се по-отпочинал, отколкото от много време насам. Единствените последствия от вируса бяха задържала се болка в ставите и ненаситният апетит. Изкъпах се и се избръснах, след това опекох останалите филийки и ги изядох с последните яйца. Не знаех дали ще се връщам в къщата за гости, след като вземем свещи от Крукхейвън, така че щом измих чиниите, прибрах малкото си багаж обратно в чантата.
След като приключих с тази задача, ми остана само да чакам. Седнах пак до прозореца и се постарах да не си гледам часовника и да не си признавам колко нервен се чувствам. Тя ще те закара, за да купиш автомобилни части. Спри да се държиш като ученик!
Когато чух хрущене на гуми по сгурията отвън, скочих и на косъм се спасих от удар на пръстите в дръжката на капака, скрита под килима. Огледах студиото и ме обзе леко съжаление, че го виждам за последен път.
Взех си якето и чантата и побързах да изляза.
Рейчъл се беше навела през отворената задна врата на стария бял дифендър и разчистваше отзад. Видях хаос от спортно оборудване, имаше и нещо като водолазен костюм.
— Добро утро! — Тя избута настрани кутия, пълна с навито въже. — Кълна се, не знам откъде Джейми взема всички тези боклуци. Само да видиш в какво състояние е стаята му — веднъж погледнах и хлопнах вратата колкото се може по-бързо. Ето, искаш ли да си сложиш чантата? Вече има място.
Днес носеше бежово велурено яке и под него — черен пуловер над джинсите. Ако изобщо си беше сложила грим, не успях да различа твърде фино нанесения слой, но косата й изглеждаше по-старателно вързана от обикновено, изтеглена назад, за да разкрие още повече от гладкото чело и волевите черти. Хванах се, че се питам дали го е направила заради мен, преди да си кажа да не изглупявам.