Натиках чантата си на пода под седалката, след това се качих до Рейчъл.
— Заключих вратата — подадох й ключа. — По силата на навика. Току-що преживях провален опит за кражба в апартамента си, но предполагам, тук няма нужда да се притеснявате от подобни проблеми.
— Ще се изненадаш — отвърна тя и запали колата. — Имаше поредица кражби скоро след като дойдох. Нахлуха и в Крийк Хаус.
— Много ли неща взеха? — наистина бях изненадан, че крадците биха си дали труда да дойдат чак дотук.
— Нищо незаменимо, само компютри и такива работи. Но моментът не беше особено подходящ… — тя се намръщи на спомена, докато потегляхме. — Кара те да се замислиш за хората, нали?
Рейчъл изглеждаше дребна зад волана на голямата кола, но я управляваше добре. Беше опитен шофьор и очевидно добре познаваше капризите на нестабилния скоростен лост.
— Навремето карах такава кола — споделих, опитвайки се да разведря настроението. — Мислех моята за древна, но не беше толкова стара като тази.
— Да, Джейми казва, че това е един от първите модели. Намери я в една морга и я възстанови част по част… — Траск ми беше казал същото, но всъщност не оцених колко добре се е справил синът му. При все възрастта си, старият лендроувър беше прекрасно ремонтиран. Рейчъл със сила смени скоростта, щом приближихме поредния завой. — Как ти се струва?
— Харесва ми — признах.
Пътуването, в дифендъра ме връщаше към стари спомени и не всички бяха приятни. Но това не беше по вина на колата.
— Да, добри товарни коне са. Няма хидравличен волан, та малко прилича на каране на танк. По тези пътища обаче са много удобни.
— Предполагам, шнорхелът също е от полза.
Тя се усмихна лекичко:
— Особено когато някое гражданче се заклещи в прилива.
— Удар под пояса!
— Не се притеснявай. Не беше първият, съмнявам се, че ще си й последният… — усмивката на Рейчъл угасна, понеже видя какво става пред нас. — О, страхотно!
По средата на пътя покрай потока се влачеше дългурест мъж, запътил се в същата посока като нас. Дори по гърба познах онзи, когото за малко да прегазя на път към моргата. Стори ми се, че не забелязва приближаването на лендроувъра отзад.
— Хайде, Едгар, махни се от пътя! — въздъхна Рейчъл и забави почти до спиране.
— Познаваш ли го? — попитах.
— Всички наоколо го познават. Прави така през цялото време.
— Знам. За малко да го блъсна онзи ден… — свих рамене, когато тя ме погледна. — Той е причината да се опитам да мина през брода.
— Обзалагам се, че първоначално е изглеждало като добра идея! — тя свали прозореца и подаде глава. — Едгар? Едгар, махни се от шосето, ако обичаш!
Беше повторение на случилото се преди два дни. Мъжът си крачеше, без да бърза и без да се оглежда. Торбестото му палто пърхаше около коленете му, докато калните гумени ботуши пляскаха ритмично по асфалта.
— Какво носи? — попитах. Беше свил шепи и прегръщаше нещо, притиснато към гърдите му, но не можех да видя какво.
— Един бог знае. Винаги спасява разни създания, дори когато нямат нужда… — Рейчъл се наведе отново през прозореца. — Хайде де, Едгар! Едгар!
Слабият пешеходец си продължи напред, без да дава знак, че е чул призива й.
— Дявол да го вземе! — промърмори тя и спря колата. Излезе и след малко я последвах и аз. Мъжът не ми се струваше склонен към насилие, но колкото и слаб да беше, все пак спрямо него Рейчъл изглеждаше като джудже. Аз също, ако трябва да съм честен.
Тя закрачи редом с нещастника.
— Аз съм, Едгар. Рейчъл!
Едва сега той като че ли забеляза присъствието й. Заговори, без да я поглежда и да забавя ход.
— Бързам!
— Знам, но трябва да вървиш по банкета на пътя, не в средата. И преди съм ти казвала… — тя говореше твърдо, но дружелюбно. — Какво носиш?
— Ранен е.
Гласът му беше тих и приглушен, сякаш мислеше за друго. Но поне й отговаряше, което беше повече, отколкото постигнах аз при предишната ни среща. Вървях отзад, за да не го стресна, но бях достатъчно близо да видя вързопа бодли, притиснат към гърдите му. Таралеж, отпуснат и неподвижен. Спомних си чайката, която носеше предния път.
— Мъртъв е, Едгар — каза нежно Рейчъл. — Не можеш да му помогнеш.
— Ранен е — повтори той.
Тя ме погледна многозначително.
— Добре, Едгар. Но трябва да вървиш отстрани по пътя. Отстрани, разбра ли? Не в средата. Ще те блъснат, както почти е станало онзи ден. Помниш ли доктор Хънтър?