Рейчъл се усмихна, докато говореше, любовта й към дъщерята на Траск беше очевидна. Почудих се дали това е причината да остане със семейството толкова дълго. Но и не бях осъзнал колко късно е станало — часовникът на стената зад щанда показваше, че седим в кафенето вече над час. Когато станахме, сърцето ми натежа. Настоях да платя и похвалих собственичката на кафето за кейка, макар още да чувствах зъбите си покрити със захар.
— Какви са плановете ти сега? Предполагам, че полицията ще иска да погледнеш стъпалото от вчера? — попита Рейчъл, докато вървяхме към лендроувъра. Направи гримаса. — Ама че странно прозвуча. И не се притеснявай, просто питам. Наистина не искам да чувам подробности.
— В пълна безопасност си. И без това няма да работя по него.
Тя ме погледна изненадано.
— Как така? Мислех, че си повикан като специалист.
— Май полицията смята, че съм сторил предостатъчно.
— Но ако не беше ти, нямаше да го намерят!
Свих рамене, понеже не исках да навлизам в темата.
— Понякога е така.
— Значи в такъв случай тръгваш право за Лондон?
— Веднага щом колата ми бъде готова.
Рейчъл мълча, докато прекосихме целия площад пред залива. Изненадан бях колко лесно се говореше с нея и се надявах, че и тя се чувства по същия начин. Но помежду ни сякаш внезапно се породи напрежение. Стори ми се умислена. Извади ключовете си пред колата, отключи и спря.
— Не го приемай погрешно, но…
Телефонът й прекъсна онова, което се канеше да каже. Да не приемам погрешно кое, почудих се притеснено. Опитах се да се сетя дали съм сгрешил някъде, докато тя вдигаше телефона.
— Здравей, Андрю, аз просто… Не, защо?
Видях изражението й да се променя. Каквото и да чу отсреща, не беше хубаво.
— Кога? — Рейчъл се вслуша. — Добре, идвам веднага!
— Всичко наред ли е? — попитах, когато тя пъхна телефона в джоба си и захвърли отзад торбата с покупките.
— Трябва да тръгваме.
Вече се качваше и палеше. Едва успях да стигна до седалката от другата страна, и тя вече обръщаше колата.
— Какво е станало?
Лицето й беше бледо и съсредоточено, но стърженето, с което рязко смени скоростите, издаваше емоциите й.
— Фей е изчезнала.
13
През по-голямата част от пътя до Крийк Хаус Рейчъл караше мълчаливо. Не можеше да ми каже нищо повече, освен че дъщерята на Траск излязла преди час след скарване с брат си и оттогава не са я виждали. Нито кучето й.
— Имаш ли представа къде може да е отишла?
Тя намали скоростта, докато вземахме един тесен завой, после отново натисна газта. Прибирахме се по друг път, доста по-бърз, тъй като отливът позволяваше на стария дифендър да прегазва все още наводнени бродове.
— Вероятно в Бакуотърс. Явно й е доскучало да ме чака и е поискала Джейми да я изведе с лодката. Той бил зает, така че тя си тръгнала сърдита.
Чувах ясно самообвинението в гласа й и се чувствах по същия начин. Ако не бях поканил Рейчъл на кафе, вече щяхме да сме се прибрали. А Джейми вероятно е бил зает с моята кола.
— Правила ли е такива неща и преди?
— Веднъж-дваж. Андрю й е забранил да излиза сама, но сам знаеш как действа това на децата.
Почувствах се малко поуспокоен, щом го чух. Изчезването на момичето звучеше по-скоро като детски бунт, отколкото като нещо сериозно.
Бяхме стигнали до същия брод, където колата ми заседна в прилива. Все още беше частично покрит с вода, виждаше се само светла ивица под повърхността, но Рейчъл не се поколеба. Мина на ниска предавка и навлезе в потока, като вдигна вълна от вода около гумите. Инстинктивно се свих, после се отпуснах. Очевидно не за първи път минаваше оттук, а и подобният на комин шнорхел на стария лендроувър превръщаше прехода в песен.
Изкачихме отсрещния бряг и Рейчъл отново настъпи газта. Подмина къщата за гости и пристигнахме в Крийк Хаус за време, доста по-малко от онова, което бе нужно на Траск да ме довлече с колата. Джейми вече тичаше към нас, когато спряхме на чакъления паркинг. Собствената ми кола стоеше наблизо, непокътната, но с отворен капак. Рейчъл дръпна ръчната и скочи от колата.
— Върна ли се вече?
— Не — синът на Траск беше пребледнял и разтревожен. Почти не ме погледна. — Татко приготвя лодката.