— Какво стана? — попита Рейчъл, когато тръгнаха към къщата.
Не знаех какво друго да правя, така че ги последвах.
— Нищо, но нали знаеш каква е Фей. Вдигна голям скандал, понеже не исках да зарежа всичко и да я изведа с лодката.
— Видя ли я да излиза?
— Не, но малко след това татко дойде и попита къде е. Не беше при къщата, Кейси също я нямаше. Не са наоколо, значи е отишла сама към Бакуотърс. Боже, тя е толкова глезено…
— Стига толкова — Траск се появи иззад къщата точно когато излязохме от горичката, навиваше в ръце найлоново въже. — Ако проявяваш повече търпение към нея, може и да не се държи все така.
— Не съм виновен само аз, нали? — промърмори под нос Джейми. Баща му се обърна и стисна зъби.
— Какво каза?
— Нищо.
Започвах да се чувствам все по-излишен. Нямах работа да си пъхам носа в семейните им свади. И те определено нямаха нужда от мен.
При все това не можех просто да вдигна ръце.
— Мога ли да помогна с нещо? — попитах, по-скоро за да сваля напрежението.
Траск за последно премери сина си с поглед и се обърна към мен.
— Не, няма нищо. Можеш да…
Всички чухме кучето едновременно. Започна с тихо скимтене отдалеч и след малко дребното мелезче се появи между дърветата. Козината му беше мокра и кална, все едно е плувало в потока, и видимо куцаше. Погледнах зад него, но дъщерята на Траск не се виждаше. Животното изскимтя пак и когато приближи, видях, че козината му е изцапана с нещо по-тъмно от кал.
— Тя кърви! — извика Рейчъл и се втурна към кучето. — О, цялата е нарязана!
Малкото кученце изквича и размаха опашка, докато биоложката се опитваше да го огледа. Трепереше нещастно, а кървавите петна по калната му козина вече се виждаха ясно.
— Приличат на ухапвания! Явно нещо я е нападнало… — заключи Джейми.
— Може ли да погледна? — попитах.
Той се отмести. Кучето се разквича, когато разтворих гъстата му козина, за да погледна по-добре раните. Бяха като цяло повърхностни — или накъсани порязвания, или малки дупчици.
— Не са ухапвания — заявих. Зъби или нокти щяха да разкъсат плътта много по-дълбоко. По-добрата новина бе, че не са и с чисти ръбове от нож. — Приличат ми повече на разкъсвания. Все едно се е закачила на нещо.
— На какво? — попита Джейми, все едно вината беше моя.
Нямах отговор. Траск и бездруго бе изгубил интерес към кучето. Закрачи през горичката в посоката, от която то беше дошло и сви шепи около устата си:
— Фей! Фей!
Не получи отговор. Огледа празната шир, после се върна.
— Ще изкарам лодката нагоре в Бакуотърс. Джейми, ти тръгни по потока към къщата за гости. Вземи си телефона и ми се обади в мига, в който намериш нещо.
— Ами ако няма…
— Просто действай!
— Ами аз? — попита Рейчъл, когато Джейми се затича.
— Ти стой тук. Ако Фей се върне, ми се обади.
— Но…
— Няма да споря! — Траск вече крачеше към ъгъла на къщата. Тръгнах след него.
— Ще дойда с теб!
— Нямам нужда от помощ.
— Може да ти потрябвам, ако дъщеря ти е пострадала.
Той ме изгледа сърдито, сякаш се ядосваше, че съм изразил на глас страха му. Но Рейчъл ни бе последвала и се намеси, преди Траск да реагира.
— Той е лекар, Андрю. Видя Кейси.
Траск се поколеба, после кимна отсечено. Стигнахме предната страна на къщата. Тя беше почти изцяло от стъкло, с огромни прозорци, които гледаха право към потока. На водата се полюляваше понтонен кей, за него беше привързана лека лодка от стъклопласт с извънбордови двигател. Понтонът се залюля, щом Траск се засили по него и се качи в лодката.
— Отвържи въжето!
Отвързах го и се качих, зелената вода се плискаше около покритото с водорасли дъно при люлеенето на лодката. Седнах на носа, а Траск запали двигателя със силен изблик изгорели газове. След това даде газ и потеглихме нагоре по течението.
Погледнах през рамо и видях Рейчъл да се взира след нас, приклекнала до кучето.
Траск не каза и дума, докато лодката ревеше нагоре по потока и навлизаше все по-навътре в Бакуотърс. Отливът бе оголил кални брегове и от двете страни, но все още имаше достатъчно вода в средата за плитко газеща лодка като тази.
Проследих една чайка, която се спускаше и издигаше над нещо във водата, но се оказа само найлонова торба.
— Дъщеря ви има ли телефон?
— Не…
— Така си и мислех. Очаквах да се ограничи само с този отговор, тъй като упорито се взираше напред по течението на потока. Той обаче допълни: — Казах й, че е прекалено малка.
Нямаше смисъл да се опитвам да поддържам разговор. Единственото, което щеше да го накара да се почувства по-добре, беше да намерим дъщеря му. Можех да си представя мислите му в този момент, познавах ги с болезнена яснота.