— Има ли много места, където може да е отишла?
Андрю зави около ивица вълнички във водата, единственият знак, че точно под повърхността се крие пясъчна дюна.
— Няколко са, но пеша се стига трудно. С лодката можем да обиколим повече площ.
Солените тресавища отстъпиха пред високи редици тръстики. На места заради отлива се издигаха дори над главите ни и лодката сякаш се носеше в канал между тях. От време на време Траск викаше дъщеря си по име, докато бръмчахме напред. Получаваше шумен отговор от обезпокоените птици, но нищо повече. Подминавахме цепнатини в бреговете, които приличаха на вторични канали, разклоняващи се от основното течение, но когато ги приближавахме, виждах, че са задънени. Нищо чудно, че тук идваха твърде малко лодки — беше лесно да се изгубиш в лабиринта от тръстики и вода.
Отливът сериозно бе напреднал за краткото време от потеглянето ни — сега бреговете на потока се издигаха и от двете ни страни като тинести каньони. Макар да се придържахме в самия център на канала, беше очевидно, че няма да успеем да стигнем много по-далеч, преди да излезем на сухо. Когато стигнахме до място, където дълга наносна гърбица разделяше потока на две, Траск остави лодката да бръмчи на празен ход и задъвка напуканата си устна, докато изучаваше разделящите се канали.
— Какво има?
— Не знам кой път би хванала оттук, а отливът няма да позволи да претърсим и двата.
Той решително угаси двигателя. Лодката се разлюля, когато се изправи и изкрещя във внезапната тишина.
— Фей!
Не получи отговор. Водата се плискаше в корпуса, докато лодката полека дрейфуваше назад. С мрачно изражение Траск отново извика името на дъщеря си и после се пресегна да запали двигателя.
— Задръж! — обадих се аз.
Имах чувството, че съм чул нещо, точно когато той помръдна. Траск спря и се вслуша.
— Не мога да…
И тогава се повтори. Ужасеният глас на момиченце:
— Татко!
Този път и Траск го чу:
— Тук съм, Фей, идвам! — извика той и запали двигателя.
Кокалчетата му бяха побелели на кормилото, докато насочваше лодката в лявото разклонение. Изгнили дървени колци обграждаха бреговете, стърчаха от тинята като счупени зъби. Подминахме разпадащите се останки на стара, ръждива метална барака, после лодката взе поредния завой и видяхме дъщерята на Траск.
Лежеше наполовина потопена във водата, ридаеше и беше покрита с тиня. Навсякъде около нея от повърхността на потока стърчеше нещо, което помислих за оголена от отдръпващата се вода трева. След това се приближихме и осъзнах какво виждам.
Потокът бе задръстен от бодлива тел.
— Боли ме, тате! — изхълца Фей, когато скочихме от лодката и заджапахме през студената вода към нея.
— Знам, няма нищо, скъпа! Опитай се да не мърдаш!
Тя и бездруго не можеше да помръдне. Само едната й ръка беше свободна; другата бе оплетена от ръждивата тел. Бодлите се забиваха в кожата и дрехите й, а тинята, която я покриваше, беше смесена с кръв. Над водата се виждаше само торсът на Фей, но не се съмнявах, че и краката й под водата са омотани в телта.
Беше пребледняла, с лице цялото в сълзи.
— Кейси скочи във водата и започна да пищи. Опитах се да й помогна, но тя се освободи, а аз пропаднах и… и…
— Шшшт, спокойно. Кейси е добре, прибра се у дома.
Траск приклекна до дъщеря си и внимателно опипа телта.
Държеше се като съвсем различен човек от онзи, с когото пътувах досега — нежен и търпелив. Но в погледа му имаше страх, когато се обърна към мен.
— Ще трябва да държиш телта неподвижна — заяви с тих глас.
— Можем да извикаме спасителен отряд… — подех, но той поклати глава.
— Ще им отнеме прекалено много време да стигнат дотук. Няма да я оставя в това състояние.
Разбирах как се чувства — ако това беше моята дъщеря, и аз нямаше да чакам. Но не бях сигурен кой от двама ни може да я освободи, без да влоши нараняванията.
Виждах обаче, че Траск е взел решение. Фей се паникьоса, когато видя какво се кани да направи.
— Не, не, не, не, аз…
— Шшшт, трябва да си храбра! Хайде, дръж се като голямо момиче!
Тя стисна здраво очи и извърна лице встрани, а баща й се захвана за работа. Наясно, че ще ни потрябва, аз си свалих якето и го окачих на сухия бряг, преди да се присъединя към тях. Да се мокря сега, едва възстановил се от болестта, не бе добра идея, но нямах избор. Траск бе стиснал здраво устни, докато, мрачен и съсредоточен, клечеше до гърдите във вода и опипваше за бодлите под повърхността. Тинята ме всмукваше, когато посегнах да взема вече освободената намотка и се постарах да я удържа неподвижна. Не беше лесно. Макар да бях издърпал ръкавите на ризата си, за да си пазя ръцете, и двамата с архитекта скоро кървяхме — острият метал разкъсваше кожата ни като хартия.