Осъзнах, че изобщо не трябваше да приемам поканата. Наемането на къщата за гости беше едно, но споделянето на вечеря на масата със собственика й бе съвсем друго. Прекалено много беше да искам от него да избягва всякакви разговори, свързани с разследването. И трябваше да проявя достатъчно здрав разум, за да предвидя в какво положение ще се озова. Всички извън разследването все още смятаха, че Лео Вилиърс е мъртъв и че именно неговият труп е прибрала полицията от естуара. Така че не само се канех да седна на вечеря със семейството на изчезнала жена, но и щях да се преструвам, че не знам, че заподозреният й убиец все още е жив.
Къде ми беше умът?
Осъзнах, че Рейчъл ме гледа, когато донесе чиниите на масата. Заставих се да се усмихна. Вече бях тук. Можех поне да се постарая да направя най-доброто от вечерта.
Фей се домъкна по стълбите с мъченическо изражение на отегчение.
— Къде е Джейми? — попита Траск.
Дъщеря му издърпа със скърцане един стол и се пльосна в него.
— Каза, че не бил гладен.
— Ще отида да го доведа — предложи пъргаво Рейчъл, но Траск вече се беше изправил. На лицето му бе изписано същото изражение със стиснати устни, което бях видял преди това и при сина му.
— Не, не си прави труда.
Рейчъл притеснено проследи спускането му по стълбите. Кучето дойде да седне в краката на Фей и докато тя беше заета да го гали и да му говори, станах от масата и отидох при Рейчъл, която вадеше тавичка от печката.
— По-добре да си вървя — заявих.
Рейчъл погледна към Фей, остави съдинката и се обърна към мен.
— По-зле ще е, ако тръгнеш сега.
Не виждах колко по-зле може да стане.
— Съжалявам, не трябваше да идвам.
— Радвам се, че дойде! — отвърна тя тихо.
Усетих нещо да трепва и да се разплита, докато зелените й очи се взираха в мен, възел, който носех от толкова време, че вече бях спрял да го забелязвам. Рейчъл задържа погледа ми, докато стъпките по стълбите обявиха завръщането на Траск и сина му. След това взе няколко чинии от плота и ми ги подаде.
— Ако обичаш?
По дяволите!
Чудех се какво си мисля, че правя, но отнесох чиниите. Траск и Джейми се появиха, докато ги слагах на масата. И двамата не изглеждаха доволни, докато мълчаливо сядаха по местата си. Джейми въздъхна превзето при сядането си и впи поглед в сестра си, която се наведе да погали кучето.
— Струва ми се, че водите състезание коя от вас ще си сложи най-много превръзки.
— Млъквай.
— Според мен Кейси печели. Трябва да почнем да й викаме ФранкенКейси отсега нататък.
— Не, не трябва.
— О, то е живо, господарю! То лае!
— Спри! Ти приличаш на Франкенщайн!
— И сътворих псето! Стани, Франкенкейси, стани!
— Млъквай! — нареди сестра му, но и двамата се смееха.
— Добре, стига толкова! — обади се Траск и мигът веселие свърши. Отново се възцари тишина и Рейчъл донесе печеното на масата.
Стърженето на лъжицата за сервиране звучеше твърде силно, докато тя сервираше храната. Погледнах през големия прозорец и видях, че нощта отново го е превърнала в тъмно огледало. Потокът беше изчезнал зад замъгленото отражение на стая, където петима души седяха около маса като нашата. Не изглеждаше да се забавляват повече от нас.
— Сипете си картофи и броколи — предложи Рейчъл, разпредели димящо готвено пиле по чиниите и ги раздаде.
Фай се намръщи.
— Мразя броколи.
— Това е, защото е храна за мозъка, а ти нямаш такъв! — тонът на брат й беше все още шеговит, но тя се намръщи.
— По-умна съм от теб!
— Да, ама друг път.
— Напротив! Ако си толкова умен, защо се издъни на глупавите изпити?
— Стига толкова! — отсече Траск. — Фей, изяж броколито и спри да се хвалиш.
— Няма да…
— Казах, стига толкова!
Музикалното издрънчаване на приборите сякаш подчерта настъпилото мълчание.
— Храната е превъзходна! — обявих и си взех нова хапка.
Рейчъл се усмихна, по-скоро благодарна за опита за разговор, отколкото за комплимента.
— Благодаря. Рецептата се нарича пиле "Строганов", но е просто засукано име за запечено пиле с гъби.
— Много е добро — добросъвестно се включи и Траск: Пресегна се да си сипе още вино. Забелязах Рейчъл да го следи. Джейми също.
— Може ли и на мен една чаша?
— Не.
— Защо не?
— Нека просто вечеряме, може ли?
— Не виждам защо да не мога да пийна малко вино. На осемнайсет съм, навън пия.