— Знам, но това не помага. Освен това следобеда се скарах с Андрю. Казах, че трябва да махне Фей оттук, да я заведе някъде, където има деца на нейната възраст. Някъде, където има живот, за бога! И аз искам да знам какво е станало с Ема, но може никога да не разберем. Освен това трябва да мисли и за Джейми. Чу го снощи как каза, че не иска да ходи в университет. Смята, че трябва да остане да се грижи за Фей. И за баща си, макар че не иска да го признае. В определен смисъл ни е по-голям закрилник от Андрю, но ако остане тук, няма да бъде от полза за никого. Не може до безкрайност да държиш живота си на изчакване и да дебнеш нещо, което може да не се случи. Рано или късно трябва да продължиш.
— За тях ли говориш, или за себе си? — попитах.
— Не знам. И за тях, и за мен… — Рейчъл се втренчи в чашата с вино. — Андрю ми каза, че не било моя работа и че, когато реша да си тръгна, вратата е отворена. И двамата бяхме ядосани и разстроени, но може би той е прав. Може би е време да си ида. Не знам каква полза има от мен тук. Може би съм просто поредното напомняне за Ема, а Бог знае, че те не са никак малко…
Не ми звучеше разстроена, просто уморена. Вятърът шибна стена от дъжд в къщата. Прозвуча, все едно замерват покрива с шепи чакъл. Хванах се, че гледам към рамкираните снимки на сестрата на Рейчъл, както бяха облегнати на стената. Най-отгоре стоеше ятото гъски, чиито силуети се очертаваха на фона на залива в Бакуотърс.
— Поредното доказателство за думите ми — допълни Рейчъл, като видя какво гледам. Стана и отиде до снимките. — Не знам дали тези са добри, но ми се струва срамота просто да ги крия. Разбираш ли от фотография?
— Всъщност не.
— Аз също. Ема беше човекът с художествен талант, но винаги проявяваше нетърпение. Харесваше пози, които изглеждат спонтанни, и ако снимката не беше правилна, просто я режисираше. Например тази — с гъските, които летят към залеза? Каза ми, че си нагласила фотоапарата и хвърлила камък във водата, за да ги стресне… А тази? — тя издърпа снимката с мотоциклета на плажа, лъскавата машина изглеждаше не на място в подобна обстановка. — Някак не мисля, че е бил паркиран на пясъчна дюна просто ей така.
Нещо се размърда дълбоко в ума ми. Не бях обърнал внимание на снимките, откакто ги бях прегледал онази първа сутрин. Станах и отидох до Рейчъл, която продължаваше да ги прехвърля.
— Може ли пак да погледна?
— Разбира се — тя се премести настрани да ми направи място. — Не ти правех намеци, честна дума. Няма нужда да купуваш снимка.
Усмихнах се, но разсеяно. Върнах се към снимката на мотоциклета.
— Кога е направена?
— Нямам представа. Сигурно е от по-старите, понеже това май е моторът на бившия й. Сещаш се, пишман музикантът, за когото ти разказвах? Той имаше същата мъжкарска играчка. "Харли Дейвидсън" или нещо такова.
— Значи не е правена тук?
— Не, навярно е на някой друг плаж. Ема не беше идвала тук, преди да се преместят с Андрю, а по онова време вече се беше разделила с бившия си. Защо?
— Без причина.
Мислех си за мокрото байкърско яке и ботушите на трупа, свален от бодливата тел. Но ако това беше стара снимка, направена някъде другаде, не би могла да има нищо общо с останките, които намерихме в Бакуотърс. Понечих да я върна на място, но Рейчъл сложи длан на рамото ми и ме спря.
— Задръж за момент!
Тя се мръщеше, втренчена в снимката. Погледнах я пак, но не видях какво е привлякло вниманието й.
— Какво има?
— Може би нищо — отвърна Рейчъл, но не ми прозвуча особено уверена. — Звучи глупаво, но никога преди не съм се вглеждала внимателно в тези снимки. Те са просто… снимките на Ема.
Чаках. Почти колебливо тя посочи нещо на заден план на снимката с мотора.
— Не съм сигурна, но… това не ти ли прилича на морската крепост? Онази при устието?
Вгледах се по-внимателно. Наистина имаше нещо — ъгловат силует, който се надига от морето, но нямаше как да се различи, понеже изобщо не беше на фокус.
— Може и да е. Или да е петролна платформа или руина?
Рейчъл не отговори. Започна да преглежда останалите рамкирани снимки, накрая спря на една и я изтегли с усилие. Поех тежестта на купчината, за да я улесня. Втората снимка се оказа на чайка, която недоволно се взира в обектива иззад туфа остра трева на пясъчен хребет.
— Ето.
Рейчъл почука стъклото. Същата на вид постройка се виждаше отново на заден план. Пак беше в далечината, но този път доста по-ясна.
Отличителните кули на крепостта "Монсел".