— Каза, че бръщолевел нещо. Имаше ли някакъв смисъл?
— Всъщност не. Звучеше ми горе-долу като "светлини във водата". Или под водата, не можах да разбера добре.
Знаех, че думите на Едгар може и да не означават нищо. Вероятно бяха просто случайни искри в объркан ум и щеше да е грешка да влагам твърде много в тях. Само че междувременно ми бе хрумнало нещо. Премислих миналата вечер, когато малката бяла кола ме бе олюляла с въздушната струя от преминаването си. Докато изчезваше в мрака, забелязах жълто сияние в надвисналия тунел от орлови нокти пред нея.
Фаровете й бяха включени.
Но сега нямах време да го обмислям. Далеч пред нас, в светлините на лендроувъра, се очерта олюляващият се Едгар.
Движеше се в средата на пътя, пристъпваше със сведена глава. Сигурно беше забелязал фаровете, но само присви глава още по-плътно между раменете си. Лендроувърът изръмжа, щом Рейчъл намали и свали прозореца си, когато забави ход зад него.
— Едгар? Моля те, Едгар, дали би могъл да спреш?
Не последва отговор — всъщност той по-скоро се забърза.
Рейчъл изпъшка.
— Дявол го взел! Сега какво?
— Пусни ме да сляза.
Тя спря, но остави двигателя включен. Слязох от колата, запримигвах под студения вятър и дъжда и забързах след отдалечаващия се пешеходец, очертан в светлината на фаровете.
— Здравей, Едгар! — говорех му спокойно и безгрижно, докато се изравнявах с него. — Добре ли си?
Нищо. Той упорито отклоняваше поглед и продължаваше да крачи, дъхът му димеше в студеното сияние на фаровете. Мократа коса беше полепнала по главата му и водата се стичаше в лицето му. При все дъжда дългият му шлифер беше разкопчан, промазаната тъкан пляскаше на вятъра като отпуснато платно.
Избързах пред него и тръгнах заднешком. Сега гледах право към фаровете, докато Рейчъл пълзеше зад нас с лендроувъра. Присвил очи, разперих ръце в жест, който се надявах да подейства успокоително, но същевременно препречих пътя.
— Късно е да си навън. Къде си тръгнал?
Уплашеният поглед на нещастника се стрелна към мен и пак се отклони. Едгар беше забавил крачка, но се опита да ме заобиколи. Отстъпих и се постарах да задържа разстоянието помежду ни, без да изглеждам заплашително.
— Рейчъл е в колата — казах. — Нали си спомняш, че говори с нея преди малко? Би искала да поговорите още малко за светлините, които си видял.
Това доведе до отговор. Едгар спря и сега видях какво е имала предвид Рейчъл като каза, че е развълнуван. Не усещах никаква заплаха от негова страна, но изглеждаше като животно на ръба на бягството.
— Какви бяха светлините, Едгар?
Устата му мърдаше беззвучно. Стори ми се по-спокоен, но избягваше контакт очи в очи и се озърташе, сякаш търсеше път за бягство. Зад него видях Рейчъл да слиза от колата. Приближаваше ни и остави двигателя да работи.
— Здравей, Едгар — поздрави топло. — Ще ни кажеш ли къде видя светлините?
Той извърна очи встрани.
— Във водата.
— Във водата? Имаш предвид, че са били на водата, като лодка?
— Във водата.
Рейчъл ме погледна и бях наясно, че мислим едно и също.
— Фарове на кола ли бяха, Едгар? Кола ли си видял?
Светлата му глава кимна утвърдително.
— Кога я видя? — попитах. Фаровете не изкарват дълго под вода, преди да дадат на късо. Ако е видял колата на Стейси Кокър, сигурно е било, когато е паднала в потока или малко след това.
Едгар не отговори и пак застрелка поглед наоколо. Рейчъл леко ме побутна по ръката и ми даде знак да я оставя да го разпитва.
— Няма нищо, Едгар. Не ти се сърдим, просто искаме да знаем за светлините. Кой беше в колата?
Той събра кокалестите си длани и ги притисна между краката си като в някаква странна обърната молитва.
— Видях й косата.
Рейчъл се поколеба, объркана.
— Чия коса?
— Като слънцето.
Погледнах да видя дали спътничката ми е в състояние да разбере нещо от казаното. Тя сви безпомощно рамене.
— Видя ли момиче в колата, Едгар? Русо момиче, това ли искаш да кажеш?
— Не беше тя! — той поклати глава с нарастващо вълнение и се размърда. — Трябва да вървя.
Рейчъл нежно протегна ръка.
— Моля те, Едгар, важно е. В колата е имало момиче, нали? Кажи ни какво стана с нея.
— Не! Аз не…
Той пристъпи напред, но Рейчъл не помръдна:
— Пострадала ли беше?
Той се люлееше от крак на крак, цялото му тяло излъчваше тревога и напрежение.
— Тя спи. Трябва да вървя…
— Къде спи? Къде е тя, Едгар? В твоята къща ли? В дома си ли я заведе?
Но Едгар бе приключил с приказките. Дъждът капеше от носа му, докато стоеше с наведена надолу глава. Беше измокрен до кости, а и ние с Рейчъл не бяхме в по-добро състояние.