— Хайде да го заведем у тях — предложих.
Мислех, че трудно ще го качим в колата, но след кратка съпротива Едгар ни последва достатъчно кротко. Лендроувърът се изпълни със смрадта на скитника, който се сгуши на задната седалка, целият мокър и присвит като жива въпросителна.
— Не знам какво да мисля — призна Рейчъл и даде на скорост. Включи радиото и остави нелепата музика с бесен ритъм да прикрива гласовете ни от пътника зад нас. Завъртя копчето на таблото, докато намери успокояващо пиано. — Когато каза "Не беше тя", не мисля, че говореше за Стейси.
Погледнах към задната седалка, опитвайки се да открия смисъл в думите на Едгар.
— Дъщеря му също ли е била руса?
— Имаш предвид споменатата от него коса като слънцето? Нямам представа, знам само, че би трябвало да е изчезнала. Но това се е случило преди години, а тя е била малко момиченце. Надали мисли Стейси за нея, нали?
Нямах представа, но нещо в тази идея ме накара да настръхна целия. Бях видял достатъчно от поведението на Едгар, за да знам, че се държи странно, дори по своите стандарти. Не беше просто разтревожен, а ужасен. Уплашен достатъчно, че да скита надалеч от къщата си в нощ като тази.
Каквото и да беше станало, бе лошо.
Чистачките блъскаха по стъклото с метрономно скърцане. Извадих телефона си. Рейчъл погледна към мен, докато набирах.
— На кого звъниш?
— На Лънди.
Или поне се опитвах. Сигналът потрепери почти подигравателно и след това изчезна. Продължавах да се мъча, докато Рейчъл караше през Бакуотърс, забави скорост да мине по някакъв дървен мост и след това ускори сред калните локви, с които беше пълен пътят. Радвах се, че тя настоя да дойде с мен. Лендроувърът беше създаден за такива условия, а и никога не бих се ориентирал наоколо сам.
Не бях успял да се свържа с Лънди, когато Рейчъл зави от пътя и се насочи по коловоз, обграден от разраснали се шубраци. Свършваше пред стара съборетина и, когато я видях, предчувствието, което изпитвах, се усили. Тънеше в мрак и беше висока, но непропорционална тухлена постройка с напукани и заковани прозорци. Обкръжаваха я големи, стари дървета, които се бяха вкопчили в нея с възлести стволове и мъртви клони.
Рейчъл изключи двигателя. Няколко секунди тишината бе нарушавана само от тропота на дъжда по покрива на колата, после Рейчъл се обърна на седалката си с лице към Едгар. Не беше помръднал по време на пътуването и не показваше признаци да иска да излезе и сега.
— Пристигнахме, Едгар. У дома…
Не последва отговор.
— Хайде де, не искаш ли да се прибереш?
Той поклати глава и се сгуши още по-плътно в дрипите си. Рейчъл ме погледна притеснено, преди да се обърне отново към него:
— Защо не? Какво не е наред?
Едгар се сви още по-плътно и наведе брадичка към шията си, за да избегне гледката на тъмната къща.
— Мисля, че той трябва да остане тук — споделих тихо, загледан в неосветения му дом. — Имаш ли фенерче?
Това на телефона ми не беше много ярко, а и щях да съм по-доволен апаратът ми да остане свободен. Рейчъл порови в претъпканата жабка и извади оттам тежко водоустойчиво фенерче. Не казах нито дума, когато излезе от колата заедно с мен. Знаех, че няма смисъл, а и не исках да я оставям сама с Едгар. Щях да предложа да заключим лендроувъра, докато сме вътре, но нямаше нужда да й го казвам. Пътникът ни не забеляза щракването на ключалките и не даде знак, че осъзнава какво означава.
Без светлината на фаровете, навън цареше пълен мрак. Дъждът почти беше спрял, но вятърът продължаваше да вие зловещо и караше невидимите листа и треви около нас неспирно да шептят. Когато включих фенерчето, лъчът му замахна като меч през плетеница шубраци и плевели. Рейчъл потрепери, щом осветих тъмната къща.
— Боже, как не ми се влиза вътре! Смяташ ли, че трябва?
И аз не исках, но не виждах какъв друг избор имаме. Нещо беше прогонило Едгар от дома му в ужас и ако имаше дори мака вероятност вътре да се намира Стейси Кокър, не можех да я пренебрегна. Нито да чакам пристигането на полицията. Ако той беше довел момичето тук, несъмнено беше тежко пострадало, иначе досега да се е свързало с някого. А и думите на Едгар продължаваха да звънят в ушите ми.
Тя спи.
— Остани тук. Ще вляза да погледна — казах й. Вероятно нямаше нужда да се говори тихо, но въпреки това шепнех.
Тя се засмя нервно и също заговори шепнешком.
— О, да, ще се чувствам много по-добре, ако остана тук сам-сама!
Осветих с фенерчето обраслата градина, докато напредвахме към вратата. Лъчът очерта поредица предмети в тревата. На неравни интервали от нея стърчаха черупки, камъни и парчета плавей. Предположих, че са поставени за украса, но после видях от прясна на вид купчинка пръст да стърчи стридена черупка и осъзнах какво гледаме.